Джоана Линдзи - Нежен бунт

— Ела, Розалин.

Той беше седнал на леглото. Бавно разкопчаваше бялата си риза. Сърцето й се разтуптя. Той представляваше такава изкусителна гледка! Но тя не би могла да понася повече правенето на секс без никакви чувства.

— Ако ти… ти можеш да симулираш желание… аз приемам.

— Да симулирам? — той се намръщи. — О, разбирам. Ти все още не вярваш в спонтанността, скъпа. Нали ще ми помогнеш да си сваля ботушите?

Тя се приближи само защото той все още не беше отговорил на въпроса й. Нямаше намерение да се хвърля в обятията му, преди да бъде повикана. Можеше да понесе отвратителното му държание, но не и студенината му.

— Нервна си — отбеляза той, когато тя пусна и втория ботуш на земята, без да се обърне към него. — Не бива да нервничиш, скъпа. Трябва да се възползваш от възможността, която имаш.

Той видя как тя се сви и веднага съжали за думите си. Снощи се бе държал грубо с нея и тя нямаше да го забрави. Не би могъл да го повтори в никакъв случай.

Протегна се и я привлече между краката си. Ръцете му се плъзнаха нагоре по талията към гърдите й. Опря буза до жакета й. Тя отметна назад глава. Изви тяло в ръцете му. Антъни я постави на леглото и се наведе над нея. Краката му притиснаха нейните.

— Да симулирам, така ли скъпа? Не вярвам, че двамата сме способни на подобно нещо.

Устните му покриха нейните с такава изгаряща страст, че тя усети как я изпепелява. Целувката му отнемаше дъха й. Беше изключително. Двамата горяха в огъня на страстта. И след това не помнеха нищо освен онази приказна страст, която ги отнесе някъде далече. Предишната вечер беше забравена. Той я целуваше така, сякаш това е последната любовна нощ в живота му. Не криеше нищо от нея. И нейната душа се възраждаше в ръцете му.

— Тони, заминавам след два дена.

Това беше първото нещо, което каза Джеймс, когато влезе в трапезарията.

— Да ти помогна ли да си стегнеш багажа? — попита Антъни.

— Не бъди досаден. Знам, че ти харесва да съм тук.

Антъни изсумтя и се съсредоточи върху закуската си.

— И кога те осени най-после тази идея?

— Когато видях колко безнадеждно е положението ти. Просто никак не ми е забавно да стоя тук и да те наблюдавам.

Антъни захвърли вилицата си и погледна Джеймс, който небрежно пълнеше чинията си е храна. Всъщност той си мислеше, че от две седмици в отношенията му с Розалин е настъпило подобрение. Само едно докосване беше достатъчно да се хвърли в обятията му. Не виждаше нищо безнадеждно в това. Съвсем скоро тя ще си признае, че се нуждае от него така, както и той се нуждае от нея. Тя ще признае глупостта си и всички ограничения ще отидат по дяволите. Но докато стане това, той ще се придържа стриктно към споразумението.

— Нещо против да ми обясниш какво имаше предвид преди малко?

Джеймс седна срещу него и каза с предизвикателен тон:

— Сега вече тази стая ми харесва. Колко ти струва?

— Стига, Джеймс.

Другият сви рамене.

— Очевидно е доста скъпо, момчето ми. Забелязах, че когато сте си в къщи, тя прекарва целия ден с теб в тази стая, но затворите ли зад гърбовете си вратата на спалнята, се държите като непознати. Какво стана с подхода ти към жените? Едно време можеше да ги накараш да ядат от дланта ти. Тази да не би да е имунизирана?

— Това не е твоя работа.

— Знам.

— Тя не е имунизирана, но не е като другите жени. Работата е в това, че аз искам тя да дойде при мен по собствено желание. Не искам да си мисли, че е била принудена или че не е имала друг избор.

— Искаш да кажеш, че тя няма да дойде при теб? — Антъни просто го погледна с досада. Джеймс се засмя. — Само не казвай, че не сте изгладили недоразумението със сладката Марш.

— А, ти все още помниш името й?

Презрението в тези думи беше очевидно, но Джеймс предпочете да не обръща внимание на това.

— Всъщност аз често се връщах при нея. Тя се оказа страхотно парче. Но онази лисичка в бричове повече не се появи в кръчмата. Това ме накара да се върна при Марги. Не ти ли е минавало през ума да й обясниш?

— Опитах се. Но втори път няма да го направя.

Джеймс въздъхна от тази упоритост. Въпреки че същата черта бе присъща и на него.

— Гордостта е присъща за глупаците. Женен си вече от месец. Ако знаех каква каша ще забъркаш, щях сам да се заема с тази дама.

— Само през трупа ми! — изсъска Антъни. Джеймс се разсмя:

— Докачлив си, а? Това няма значение. Ти я спечели. Макар че никак не е похвално това, което направи с нея след това. Малко романтика няма да е излишна. Не помниш ли как тя се разтапяше в прегръдките ти под лунната светлина в градината?