Джоана Линдзи - Покорителят

— Ако искаш да знаеш колко братя имам, ще те уведомя, че при последното преброяване бяха петима.

— Слава Богу! — отвърна с добре изиграно облекчение Антъни. — Мислех, че сам си си пъхнал главата в торбата. Но щом е така, приеми най-дълбоките ми съчувствия.

— Върви в ада! — изръмжа Джеймс и направи крачка към него. Рослин се притече на помощ на съпруга си и го сграбчи за рамото.

— Ти наистина не знаеш кога да спреш — изсъска тя и го повлече към вратата.

— Та аз едва започвам — възпротиви се Антъни, ала само един поглед към Джеймс беше достатъчен да охлади ентусиазма му. — Права си, скъпа моя, както винаги. Впрочем, не каза ли на Джейсън, че смятаме да му отидем на гости, докато е в града? С нетърпение чакам да го видя отново и отсега се радвам да му съобщя новините.

Антъни едва успя да излезе и вратата се затръшна след него. Залпът от проклятия и ругатни, който последва, предизвика у по-младия брат нов пристъп на смях.

Рослин едва не го уби с поглед.

— Не трябваше да правиш това….

— Знам — ухили се широко Антъни.

— Той няма да ти прости.

— Знам — повтори мъжът и усмивката му стана още по-широка.

Жена му невярващо попита:

— И ни най-малко не съжаляваш, така ли?

— Ни най-малко — ухили се той. — О, по дяволите, забравих да му поднеса поздравленията си!

— Не смей! — изсъска Рослин. — Не искам да носиш главата си под мишница.

Антъни побърза да промени темата и я избута в най-близкия ъгъл.

— Наистина ли?

— Престани! — засмя се Рослин и направи опит да се изтръгне от настоятелната му прегръдка. — Ти си непоправим негодник.

— Влюбен съм — прошепна дрезгаво Антъни и загриза нежно ушенцето й. — Всички влюбени мъже са непоправими.

— Щом е така — изохка Рослин и се предаде, — стаята ни е наблизо…

— Гръм и мълния! — провикна се учудено Антъни, когато на следващата сутрин Джеймс и Джорджина влязоха в стаята за закуска. — Ти си уловил великолепно парче. Как не го забелязах още вчера!

— Сам си си виновен. Нали трябваше на всяка цена да ме ядосаш — отговори сухо Джеймс. — Не започвай отново, малкият. И се благодари, че след като най-после се махна от спалнята ми, прекарах извънредно приятна нощ.

Джорджина усети как по бузите й изби руменина. Много й се искаше да ритне Джеймс по пищяла. Антъни, който заслужаваше същото, остана пощаден, защото тя изобщо не повярва, че определението „великолепно парче“ се отнася до нея. И тъй като също бе прекарала извънредно приятна нощ, тя беше в прекрасно настроение. Освен това изглеждаше зашеметяващо във взетата назаем рокля от тъмновиолетово кадифе. По изключение бележките на двамата мъже останаха без коментар.

Антъни направо я поглъщаше с поглед, докато накрая Рослин се принуди да го спре с един ритник под масата. Мъжът потръпна от болка, но продължи да зяпа, без да се впечатли дори от мрачната физиономия на Джеймс. Накрая започна да мисли на глас:

— Къде, по дяволите, съм те виждал, Джордж? Лицето ти ми е дяволски познато.

— Името ми не е Джордж — поправи го тя и зае мястото си. — Казвам се Джорджина, а приятелите и роднините ме наричат Джорджи. Само Джеймс не може да го запомни.

— Пак ли намекваш за възрастта ми? — изръмжа Джеймс и заплашително вдигна едната си вежда.

— Ето къде те стиска обувката — отговори с меден гласец Джорджина.

— Ако ми позволиш да поосвежа малко паметта ти, скъпа, последния път те обух аз.

— И ми стоеше чудесно, както може би си спомняш — отвърна тутакси тя.

Антъни проследи с голям интерес размяната на остроти, чакайки удобен момент да почне да задава въпроси. Ала във внезапен пристъп на тактичност се отказа, защото забеляза как в очите на Джеймс лумна опасен огън, свидетелство за обзелата го страст. И всичко това заради някаква си обувка, която взаимно си обуваха?

— Това ваша интимна шега ли е? — осведоми се той с неприкрито любопитство. — Или предстои поантата?

— Веднага ще узнаете къде сме се виждали, сър Антъни.

— Аха — ухили се триумфално той. — Знаех си аз! Е, къде? В Уоксхол или на Дръри Лейн?

— В една опушена пристанищна кръчма.

Антъни отмести очи от Джорджина към Джеймс и също вдигна смаяно едната си вежда. Явно им е семеен навик, каза си Джорджина.

— По дяволите, трябваше да се сетя! Откога предпочиташ бар-дамичките?

В момента Джеймс нямаше настроение за шеги.

— Ти наистина мислиш само със задника си, човече. Тя не е работила там! Ала все още не знам какво всъщност е търсила на пристанището.