Джоана Линдзи - Твоята магия

Ейми бе научила, че Бойд, двадесет и седем годишен, е най-младият от петимата, но е сериозен като зрял мъж. Дрю, на двадесет и осем, беше вироглавият пакостник, но и чаровникът на семейството. Томас пък бе на тридесет и две и според сестра си притежаваше търпението на светец. Нищо не било в състояние да смути неговото спокойствие, дори упоритите усилия на чичо Джеймз да го вбеси. Току-що навършил тридесет и шест години, Уорън, по думите на сестра си, бе най-високомерният от всички и циникът в семейството. Джорджина го наричаше „черноглед“ и твърдеше, че е истински негодник по отношение на жените. А четиридесет и една годишният Клинтън, главата на рода Андерсьн, според сестра си бе строг и сериозен мъж, който, изглежда, много приличаше на Джейсън Малори — най-възрастният от фамилията Малори и трети маркиз на Хейвърстън. И наистина, за всеобща изненада, Клинтън и Джейсън си бяха допаднали още при първата си среща. Очевидно никак не бе лесно да се вкарват в правия път нехранимайковци като техните братя и този общ проблем бе сближил двамата мъже.

Скоро Ейми с униние установи, че макар всеки от петимата братя Андерсън да се отличаваше със забележително красива външност, тя беше избрала тъкмо оня, който изглеждаше най-неподходящ за нея. Но всъщност не тя, а чувствата, които бе разпалил в гърдите й, бяха направили избора. Те й бяха посочили без никакво колебание, че това е мъжът за нея. Никой не бе в състояние да я накара да се чувства така — нито останалите братя, нито който и да било друг мъж, дори и след тази вечер, когато цветът на младата аристокрация се беше събрал около нея, търсейки вниманието й. Ейми неведнъж бе чувала своите лели Джордж и Рослин да си припомнят тръпките, които бяха изпитали при първата среща с бъдещите си съпрузи и знаеше какво означават тези чувства.

Не можеше да им се противопостави. А и притежаваше достатъчно оптимизъм и достатъчно самоувереност, особено след забележителния й успех на бала, за да смята, че по пътя към целта няма да има проблеми… е, може би само малко… всъщност вероятно ужасно много, но че всички те ще бъдат преодолени, когато се изправи пред своя избраник. И ето че сега щеше да й се удаде тази възможност.

— Дай на мен — каза майка й и пое гребена, за да продължи да разресва косата й. — Сигурно си много изтощена, и има защо. Струва ми се, че не пропусна нито един танц.

След час щеше да съмне, но Ейми не беше изморена. Възбудата й все още бе твърде голяма, за да й позволи да заспи. Но ако признаеше това пред майка си, Шарлот щеше да остане при нея и да бърбори още часове наред. Затова Ейми кимна. Искаше да остане за малко насаме със себе си, преди умората да я надвие.

— Знаех си, че тя ще има голям успех — навъсено каза Агнес, клатейки сивокосата си глава. — Знаех си, че ще засрами по-големите ти момичета, Лоти. Добре направи, че ги омъжи преди тази твоя дъщеря да дебютира, винаги съм ти го казвала.

Агнес командваше не само Ейми, но и майка й. Ала Шарлот никога не се оплакваше от това, нито пък й минаваше през ума да постави прислужницата на място. Луничките на старата жена бяха избледнели, тялото й бе станало тромаво, а пръстите й не бяха сръчни както някога, но след годините, прекарани в дома им, Агнес вече бе част от семейството и толкова.

Ейми въздъхна. Идеята да замени Агнес със собствена камериерка беше добра, но тя знаеше, че никога няма да го направи. Не можеше да нарани чувствата на старата жена.

Вдигна очи към огледалото и срещна погледа на майка си. На четиридесет и една години, Шарлот все още бе красива жена, въпреки че сега чертите й бяха леко намръщени след забележките на Агнес. В кестенявата й коса нямаше нито един бял косъм. Всичките й деца бяха наследили нейните кафяви очи — всички, освен Ейми. Подобно на Антъни, Реджи и Джеръми, тя притежаваше екзотичното съчетание между черни коси и кобалтово-сини очи, идващо още от пра-прабаба им по бащина линия, за която се говореше, че е била циганка. Веднъж Джейсън поверително бе казал на Ейми, че това не е само слух, а чиста истина, но тя все пак не можеше да бъде сигурна дали чичо й просто не се опитваше да я подразни.

— Предполагам, че тази вечер сестрите ти наистина може да са изпитали малко завист — каза Шарлот — особено Клер.

— Клер е твърде щастлива със своя Уолтър и едва ли си спомня, че й трябваха цели две години, за да го открие. А и нейната придирчивост, или по-скоро търпение, бяха възнаградени — скоро Уолтър ще придобие гръмка титла. За какво Клер да ми завижда, когато ще става дукеса, мамо?