Пейо Яворов - Гоце Делчев

Около Никулден Гоце се завръща с празни ръце в България и огорчен, забелязва, че върховния комитет, наместо да прилепне към революционната организация, клони в път съвсем противен.

Както говорихме по-горе, през това време турските власти бяха решили вече да се борят с революционната организация и с българщината в Македония по всички направления. Разбира се, и организацията, и българите изобщо поеха с достойнство хвърлената ръкавица. И през 99-а година македонската земя беше театър на цял ред събития, които приковаха всесветското внимание върху картата на Европейска Турция. Ний ще приведем най-характерните.

През месец май в Прилеп един шпионин беше открил тайното пристигане на двама видни съзаклятници — Гавазов и Чемков. Полицията, която нямаше сведения точно в коя къща са опасните бунтовници, обискира цяла махала. Най-после Гавазов и Чемков бяха намерени. Те сами туриха край на живота си, след като повалиха неколцина заптии. Революционната организация осъди на смърт шпионина и подир няколко дни Стоян Лазов, учител, и един селянин го застреляха в турската махала. Излазят махленските турци, дохожда полиция и войска — и убийците на шпионина паднаха в едно редовно сражение. Обаче и турците погребаха свои 10 — 12 души. Властите намериха в тия две случки достатъчен повод за масови арести и широко разследване, което свърши с осъждане 49-мина видни хора на вечни окови.

Два месеца по-късно в Куманово се разигра друга трагедия. Сръбските пропагандисти в тоя град, насърчавани от правителството, бяха тласнали неколцината сърбомани в борба с българското население зарад една църква и нейните имоти. Най-после, през август, правителството уж поиска да тури край на дълговременната разправия: едно императорско ираде оставяше на българите църквата и предвиждаше за сърбоманите известна сума пари. Но това, което се даваше с едната ръка под натискът на българското правителство, с другата се унищожаваше съгласно хубаво разбраните турски интереси. Въпреки царското ираде скопският валия назначи неколцина комисари да изучат въпроса отново — и последните дадоха своето заключение: българите, които ще вземат църквата, да обезщетят сърбоманите с църковните имущества и с 400 лири отгоре. Това ново решенне биде потвърдено от централните власти в Цариград и борбата се поднови с ожесточение, което доведе грамадни разходи, сума осъждания и преждевременната смърт на хероинята Екатерина Авксентиева Симидчиева.

В края на годината дойде ред и на Гевгелийско да изпита ужасът на съсипията. По наощрение от панислямския гевгелийски комитет или, най-право, по наощрение от гевгелийските власти 40 — 50 души турци, групирани в разбойнишка чета, нападнаха през една декемврийска нощ селото Валандово. Целта на това нападение, както и на многото подобни в други краища, беше двойния грабеж: при нападението за нападателнте и при следствието чрез рушвети за блюстителите на закона в страната. А покрай грабежа се постигаха и косвени резултати, които осъществяваха турските българоубийствени стремления. При нападението, за което ни е думата, селяните взеха оръжие и в цяла нощ сражение убиха неколцина разбойници. На другия ден — бог знай откъде-накъде — властите обвиниха валандовци в бунт. Последваха запирания, които се простряха далеко из околните села, и затворите се оказаха съвсем тесни да поберат хванатите 500 — 600 души невинни хора…

Четите от серското революционно окръжие, февруари 1903 г., събор в Алиботуш планина

Този род събития действуваха твърде силно върху нервите на една част от македонските дейци — главно на ония, конто стоеха вън от сцената и които гледаха кървавата игра отдалеко. Ударите, които турското правителство нанасяше на революционната организация или на българското население изобщо, бяха в очите на живущите в България работници с десеторно по-голямо значение от онова, което имаха всъщност. Опасността, която не познаваме отблизо, е винаги по-страшна, отколкото когато се изправим лице срещу лице при нея. За ръководителите на легалната организация положението в Македония ставаше най-критично. Тям се струваше, че всичко е разклатено и че всичко ще рухне най-скоро. Те говореха вече за една усилена, макар и крива-лява подготовка — и да се свърши… Прочее върховният комитет усвояваше възглед, според който македонското народно въстание преставаше да бъде средство и ставаше чисто и просто една цел. И той не можеше да разбере по-нататък отвъдненци, които тъй също бързаха, само че съвсем по други причини. Защото революционната организация бързаше, за да бъде готова при случай на едно стечение от благоприятни обстоятелства — когато би могло да се очаква с по-голяма сигурност, че изхарчването на последния патрон ще има за резултат и постигането на крайната цел. Още по-малко върховния комитет можеше да разбере Гоця, който всякога повтаряше, че робите тряба да се подигнат целокупно на въстание само когато се почувствуват свободни в душите си, само когато кървавата разправа с угнетителя бъде проявление на една сравнително по-голяма гражданска съзнателност. „Аз не искам — поясняваше Гоце — въстание с хора, които ще ме напуснат при първата несполука; аз искам революция с граждани, кадърни да понесат всичките изпитания на една дълготрайна борба, каквато поради жестоки политически условия ще бъде и нашата; — или ще водим говеда на салхана?“