Джоана Линдзи - Затворницата на дракона

Лицето му стана кървавочервено. Със сигурност никоя от предишните му десет съпруги не беше дръзнала да му отказва. Дали няма да я набият за непокорството? Очевидно той не може сам да се справи с тази задача.

— Ти… ти…

Женихът не успя да продължи мисълта си. Очите му заплашваха всеки момент да изскочат от орбитите си. Лицето му стана мораво. Той се олюля, а ръката му с такава сила се вкопчи в гърдите, че ребрата му сякаш потънаха навътре. На езика и беше да издума нещо помирително. Преди да успее да го направи, съпругът й се олюля и без да издаде и звук, се строполи по гръб.

Роина залази по леглото и погледна надолу. Той лежеше неподвижно, проснат върху килима, с ръка, продължаваща да притиска мършавия гръден кош. Очите му бяха изцъклени. Не се забелязваше никакво дишане.

Роина продължаваше да се взира в него. Дали е мъртъв? Как би могло да я сполети такова щастие? В гърлото й заклокочи смях, но навън излезе само един стон. Какво ще прави Джилбърт сега? Вината изобщо не беше нейна. Все пак, ако не му беше отказала… Дори и да имаше някаква вина за състоянието на този дърт нещастник, не изпитваше и капка угризение. Как би могла да знае, че едно малко недоразумение ще го убие?

Дали наистина е мъртъв? Не би могла да го пипне, за да провери. Дори и сега мисълта за неговото докосване я караше да настръхва от отвращение. Някой трябва да установи истината!

Роина скочи от леглото и се втурна към вратата. В салона връхлетя направо в ръцете на Джилбърт.

— Ето, бях сигурен, че ще стане така — отбеляза недоволен той. — Искала си просто да избягаш, но това няма да стане. Веднага ще се върнеш обратно и…

— Той е мъртъв, Джилбърт.

Ръцете му се впиха в раменете й. После я сграбчи за ръка и я повлече обратно към стаята. Коленичи до старика и сложи глава върху гърдите му. Когато стана, лицето му беше изкривено от гняв.

— Как направи това?

Роина отстъпи назад, възмутена от обвинението.

— Не съм го и докоснала! А в стаята има само вино, което самият ти донесе. Лионс не му обърна внимание. Не успя и да легне в леглото. Просто постави ръка върху гърдите си и се катурна назад.

Джилбърт отново изгледа съпруга й. Този път й повярва. Покри тялото му с черния халат и след като помисли малко, каза:

— Няма да напускаш тази стая, нито ще позволяваш на някого да влиза!

— Какво ще правиш?

— Ще ти намеря подходящ заместник. Много е важно да заченеш още тази нощ! По дяволите черната ми коса, иначе сам бих го направил!

Очите й се разшириха от ужас, разбрала намерението му.

— Не! Аз няма…

— Ще го направиш — сряза я Джилбърт. — Нали искаш отново да видиш майка си жива?

— Как смяташ да осъществиш плана си? — попита Роина отчаяна. — Този тук е мъртъв!

— Не е необходимо да знаят, докато не ти проличи бременността. Докато не уредя подробностите, ще стоиш в тази стая!

— Заедно с трупа?

— Не, ще се отървем от тялото — нетърпеливо отсече Джилбърт. — Когато дойде време за погребението, ще намеря друг труп. Във всеки случай, той ще бъде официално погребан преди брат му да е разбрал, че е мъртъв и ти ще си забременяла преди да е дошъл, за да търси наследство. Братът няма да получи нищо. Годуин би искал да е така.

Звучеше толкова уверен в своя план. И защо не? Той ще стои кротко, докато тялото й ще бъде пожертвано на олтара на измамата. Никога досега животът на майка й не бе зависил толкова от нейното покорство!

Нахвърлиха се върху него, когато се връщаше от банята. Бяха петима, всичките облечени в кожените дрехи на хора от охрана. Той обаче се съмняваше, че са такива. По-скоро бяха някакви крадци. Беззаконието и корупцията се ширеха в повечето градове със слаби градоначалници. Не познаваше Къркбурой. Досега не бе пътувал из тези места. Знаеше само, че повечето пътници биваха обирани или отвличани за голям откуп. Да се движиш сам или с малка охрана из Англия, ръководена от Стивън, беше равносилно да рискуваш живота си.

Всъщност си беше истинска глупост от негова страна да остане единствено със своя оръженосец. Но силно желаеше да изглежда добре за утрешния ден, когато трябва да срещне годеницата си. Малка немарливост, и ето какво го сполетя. Прекалено дълго беше живял със самочувствието, че никой не може да му причини нищо лошо. Така беше вече много години, дори и сега, когато живееше единствено за отмъщението.

Уорик дьо Шавий би могъл да оправдае своето лекомислие, но не можеше да прости на себе си. Той не беше от мъжете, които лесно забравят. Градът му изглеждаше миролюбив и добре подреден. Скоро щеше да се ожени за трети път. Не искаше и този път съпругата му да се страхува от него така, както предишните две. Имаше голяма вяра в лейди Изабел. Въпреки че не беше в стила му, той я беше ухажвал близо година, докато открие път към сърцето й. Баща й му я беше обещал веднага. Самият Уорик силно желаеше този съюз, но искаше и самата Изабел да изпитва същото. Сега договорът беше сключен и той нямаше търпение да я направи своя.