Филип Пулман: Северно сияние

— Това не те интересува.

— Интересува ме — възрази тя. — Като искаш да шпионирам за теб, трябваше да ми кажеш за какво да се ослушвам. Може ли да видя главата?

Бялата хермелинова кожа на Панталеймон настръхна. Лира усети как започна да я гъделичка по врата. Лорд Азриел тихо се засмя.

— Не бъди противна — каза той и започна да прибира снимките си. — Гледа ли внимателно Ректора?

— Да. Най-напред се огледа за виното.

— Добре. Засега го обезвредих. Прави каквото ти казвам и върви да си легнеш.

— А ти къде отиваш?

— Връщам се на север. След десет минути тръгвам.

— Може ли и аз да дойда?

Той спря за миг и я погледна, сякаш я виждаше за пръв път. Демонът му също обърна към нея зелените си котешки очи и Лира се изчерви под погледа им, но не се предаде и продължи да гледа настойчиво.

— Твоето място е тук — изрече най-сетне чичо й.

— Но защо? Защо да ми е тук мястото? Защо да не мога да дойда на север с теб? Искам да видя Северното сияние, мечките, айсбергите и всичко останало. Искам да разбера за Праха. И за този град във въздуха. Това друг свят ли е?

— Няма да дойдеш, дете. Избий си го от главата. Времената са прекалено опасни. Прави каквото ти казах и върви да си легнеш, а ако си добро момиче, ще ти донеса зъб от морж с ескимоски символи. Недей да спориш повече, защото ще се ядосам.

Демонът му изръмжа с дълбок тътнещ глас и Лира изведнъж си представи острите зъби да се сключват на гърлото й.

Тя стисна устни и намръщено погледна чичо си. Той изпомпваше въздуха от вакуумната бутилка и не й обърна внимание. Сякаш вече беше забравил за нея. Без да каже дума повече, със стиснати устни и присвити очи, момичето отиде да си легне.

Ректорът и Библиотекарят бяха стари приятели и съюзници и имаха навика след някое премеждие да седнат на чаша бренди и да се утешават взаимно. Ето защо след срещата с лорд Азриел те се запътиха към покоите на Ректора и се настаниха в кабинета му. Завесите бяха спуснати, в камината пламтеше огън, а двата демона се разположиха на обичайните си места на рамото и коленете на хората си. Двамата се приготвиха да обсъдят случилото се.

— Наистина ли мислиш, че е знаел за виното? — попита Библиотекарят.

— Разбира се, че е знаел. Нямам представа как е разбрал, но е знаел и сам е съборил гарафата. Знаел е, в това не може да има съмнение.

— Извинявай, Ректоре, но изпитвам истинско облекчение. Никога не съм харесвал идеята да…

— Да го отровим?

— Да. Убийството.

— Едва ли някому би се харесала такава идея, Чарлз. Въпросът беше дали това би било по-лошо, отколкото ако не го направим. Е, явно провидението се е намесило и нищо не се случи. Съжалявам само, че стоварих на плещите ти такова бреме.

— Не, не — възрази Библиотекарят. — Но все пак бих искал да науча повече за това.

Ректорът замълча за минута.

— Да, може би трябваше да ти кажа повече — изрече той накрая. — Алетиометърът предупреждава за ужасни последици, ако лорд Азриел продължи изследванията си. Освен всичко останало, и детето ще бъде въвлечено, а аз искам да е в безопасност колкото е възможно по-дълго.

— Има ли работата на лорд Азриел нещо общо с онази нова инициатива на Дисциплинарния съд на Консисторията — така наречения Жертвен съвет?

— Лорд Азриел? Не, не, тъкмо обратното. Пък и Жертвеният съвет не е изцяло подчинен на Църковния съд. Това е до голяма степен частно начинание. Ръководи го някой, който никак не обича лорд Азриел. Тези двамата ме хвърлят в трепет, Чарлз.

Сега Библиотекарят замълча. Откакто папа Жан Калвин беше преместил папското седалище в Женева и основал Дисциплинарния съд на Консисторията, властта на Църквата върху всяка страна на обществения живот беше станала абсолютна. След смъртта на Калвин самата папска институция беше разпусната, а на нейно място израсна ново тяло от съдилища, колегии и съвети, известни като Магистратурата. Тези учреждения не винаги действаха в единство — понякога между тях възникваше яростно съперничество. През голяма част от изминалото столетие най-могъща беше Колегията на епископите, но напоследък мястото й зае Дисциплинарният съд на Консисторията — най-активният и всяващ страх орган на Църквата.

Това обаче не пречеше непрекъснато да изникват независими учреждения под покровителството на една или друга част от Магистратурата и Жертвеният съвет, за който беше споменал Библиотекарят, беше едно от тях. Той не знаеше много за тази организация, но онова, което беше чул, го изпълваше със страх и неприязън и тревогата на Ректора му беше напълно ясна.