Филип Пулман: Северно сияние

Така премина детството й, като полудива котка. Единственото разнообразие в заниманията й внасяха онези редки случаи, когато лорд Азриел идваше в колежа. Един богат и могъщ чичо беше достатъчен повод да се впусне в хвалби, но цената всеки път се оказваше твърде висока — тогава най-чевръстият от Професорите я хващаше и я отвеждаше при Домоуправителката, за да я измият и да я облекат в чиста рокля, след което я закарваха (под строг надзор и с множество заплахи) до Голямата гостна, за да пие чай с лорд Азриел. Обикновено биваха поканени и няколко от по-важните Професори. Лира се тръшваше демонстративно в креслото, докато Ректорът не й подвикнеше рязко да се изправи, а тя гледаше сърдито изпод вежди и тогава дори и Капеланът не можеше да сдържи усмивката си.

Това неизменно се повтаряше при всяка една от тези сковани официални визити. След чая Ректорът и поканените Професори оставяха Лира и чичо й сами и той й нареждаше да застане пред него и да му каже какво е научила от последното му посещение насам. Тя започваше да мънка каквото й дойдеше на ум от геометрията, арабския, историята или анбарологията, а той седеше облегнат назад, с глезен върху коляното, и я гледаше с непроницаемо изражение, докато въображението й се изчерпеше.

Предната година, точно преди да замине на експедиция на север, той попита:

— А как прекарваш времето си, когато не залягаш над уроците?

— Ами… играя си — измънка тя. — Из колежа. Просто… просто си играя.

— Дай да ти видя ръцете, дете.

Тя протегна ръце за оглед. Чичо й ги пое и ги обърна, за да види ноктите й. Демонът му лежеше до него като сфинкс, потупваше с опашка по килима и не отместваше немигащите си очи от Лира.

Лорд Азриел пусна с гримаса ръцете й.

— Мръсни са! Тук не те ли карат да се миеш?

— Карат ме. Но ноктите на Капелана също са мръсни. Даже по-мръсни от моите.

— Той е учен човек. А твоето извинение какво е?

— Сигурно съм ги изцапала, след като ги измих.

— Къде играеш, та да се изцапаш така?

Тя го изгледа с подозрение. Имаше чувството, че не е позволено да се играе на покрива, въпреки че никой не й го беше казал.

— В някои стари стаи — измънка най-сетне.

— И къде още?

— На Глинозема… понякога.

— И?

— В Йерихон и Порт Медоу.

— И никъде другаде?

— Ами… не.

— Лъжеш ме. Вчера те видях на покрива.

Тя прехапа устни и замълча. Чичо и я гледаше насмешливо.

— Значи, играеш и на покрива — продължи той. — А от време на време отбиваш ли се в Библиотеката?

— Не. Но на покрива й намерих една врана! — добави момичето.

— Наистина ли? И хвана ли я?

— Кракът й беше ранен. Аз исках да я убия и да я опека, но Роджър каза, че трябва да й помогнем. Дадохме й трохи и малко вино и тя се оправи и отлетя.

— Кой е Роджър?

— Приятел ми е. От кухнята.

— Ясно. Значи, обикаляш целия покрив…

— Не целия. На Шелдъновото крило не можеш да се качиш, защото трябва да скочиш направо от Кулата на поклонниците. Има и капандура, но не съм достатъчно висока да я стигна.

— Значи си обиколила целия покрив, освен на Шелдъновото крило. А в подземията била ли си?

— Подземията ли?

— Колежът е не по-малък под земята, отколкото на повърхността. Учудвам се, че още не си го открила. Е, след малко тръгвам. Виждам, че си здрава. Ето, вземи.

Той бръкна в джоба си и извади шепа монети, от които й даде пет златни долара.

— Не са ли те учили да казваш „благодаря“?

— Благодаря — измънка Лира.

— Слушаш ли Ректора?

— О, да!

— Уважаваш ли Професорите?

— Да.

Демонът на лорд Азриел тихо се засмя. Това беше първият звук, който издаваше, и Лира се изчерви.

— Върви да си играеш — каза чичо й.

Лира се обърна и забърза към вратата с облекчение. В последния момент се сети и промърмори:

— Довиждане.

Такъв беше животът на Лира до деня, в който реши да се скрие в Стаята за отдих и за пръв път чу за Праха.

Естествено, Библиотекарят не беше прав, когато твърдеше пред Ректора, че това не би могло да събуди интереса й. Сега тя би слушала жадно всекиго, който би могъл да й каже нещо за Праха. През следващите месеци щеше да чуе още много за него, а след време щеше да знае за Праха повече от всеки друг на света. Но дотогава за нея щеше да съществува само вълнуващият живот в колежа „Джордан“.

Ала във всички случаи това беше нещо ново, което даваше храна на въображението й. От няколко седмици насам по незнаен начин в околността се процеждаха слухове. Някои се смееха, други се замисляха — имаше хора, които се надсмиваха над призраците, и други, които се бояха от тях. Без видима причина бяха започнали да изчезват деца.