Филип Пулман - Северно сияние

— Лорд Азриел, какво сте донесъл, за Бога?

— Това е главата на Станислаус Груман — прозвуча гласът на лорд Азриел.

Лира чу как някой с препъване хукна към вратата и изскочи навън, ломотейки несвързано. В този миг ужасно й се искаше да види онова, което виждаха другите.

Лорд Азриел продължи:

— Открих това тяло непокътнато в ледовете край Свалбард. Главата е обезобразена по този начин от убийците. Виждате характерните признаци на скалпиране. Мисля, че на вас това не ви е непознато, Помощник-ректоре.

Старецът отвърна твърдо:

— Виждал съм тартарите да го правят. Това е техника, прилагана в Сибир и Тунгуска. Оттам се е разпространила при скрелингите, макар че, доколкото знам, сега е забранена в Нова Дания. Мога ли да я погледна по-отблизо, лорд Азриел?

След кратка пауза той отново заговори:

— Очите ми вече не са много силни, а и ледът е мръсен, но ми се струва, че това на върха на черепа е дупка. Прав ли съм?

— Точно така.

— Трепанация?

— Именно.

При тези думи отново се надигна развълнуван ропот. Ректорът се поотмести и Лира отново можеше да вижда. Старият Помощник-ректор, застанал в светлия кръг от проектора, държеше близо до очите си тежък леден блок, а вътре се виждаше някакъв предмет. Кървава буца, в чиито очертания с мъка се разпознаваше човешка глава. Панталеймон пърхаше около Лира. Безумното му мятане я подразни.

— Тихо! — изсъска тя. — Слушай!

— Доктор Груман някога беше професор в този колеж! — възкликна разпалено Деканът.

— Да попадне в ръцете на тартарите…

— Толкова далеч на север?

— Те трябва да са проникнали доста по-навътре, отколкото някога сме си представяли!

— Правилно ли чух, че сте го открили близо до Свалбард? — попита Деканът.

— Точно така.

— Да разбираме ли, че броненосците имат нещо общо с това?

За Лира думата беше непозната, но останалите явно я знаеха.

— Невъзможно! — отсече Касингтънският професор. — Те никога не биха направили подобно нещо.

— Тогава не познавате Йофур Ракнисон — обади се Странстващият професор, който беше ходил на няколко експедиции в Арктика. — Никак не бих се изненадал да разбера, че е започнал да скалпира хора като тартарите.

Лира отново отмести поглед към чичо си, който гледаше Професорите със саркастична усмивка, но не казваше нищо.

— Кой е Йофур Ракнисон? — попита някой.

— Кралят на Свалбард — обясни Странстващият професор. — Точно така, един от броненосците . Той е един вид узурпатор — доколкото разбрах, добрал се е до трона с интриги. Но е могъща фигура и в никакъв случай не е глупак, независимо от нелепите си хрумвания. Чух, че накарал да му построят палат от внесен отвън мрамор и смятал да основе нещо като университет — така, както той го разбира…

— За кого? За мечките? — обади се някой и всички се засмяха.

Но Странстващият професор продължи сериозно:

— Всичко това ме кара да мисля, че Йофур Ракнисон е способен да постъпи по този начин с Груман. И в същото време не е невъзможно с ласкателства и интриги да го накараш да се държи съвсем иначе, ако нуждата го налага.

— И вие знаете начина, така ли, Трелони? — изпръхтя Деканът.

— Да. Знаете ли какво е най-голямото му желание? Дори по-голямо от това да стане почетен доктор? Иска демон! Намерете начин да му дадете демон, и той ще направи всичко за вас.

Професорите се разсмяха от сърце.

Лира се вслушваше озадачена. Онова, което Странстващият професор казваше, за нея беше пълна безсмислица. Освен това й се искаше да чуе още нещо за скалпирането, за Северното сияние и за загадъчния Прах. Тя обаче остана разочарована. Лорд Азриел беше приключил с демонстрацията на находките и снимките и скоро разговорът се превърна в разпалена дискусия дали трябва да му дадат пари за нова експедиция или не. Изтъкваха се всевъзможни аргументи и от двете страни и Лира усети, че очите й се затварят. Не след дълго тя вече спеше, а Панталеймон се омота около врата й в любимата си форма на хермелин.

Стресна се от това, че някой я раздрусваше за рамото.

— Тихо! — прошепна чичо й. Гардеробът беше отворен и той беше приклекнал така, че закриваше светлината. — Всички си тръгнаха, но наоколо още се мотаят разни слуги. Сега си върви в стаята и внимавай да не кажеш на някого какво си видяла.

— Съгласиха ли се да ти дадат пари? — глуповато попита Лира.

— Да.

— Какво е Прахът? — продължи да пита тя, докато се опитваше да се изправи след неудобната поза.