Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Този саксонец не се страхува, помисли си Кристен, когато очите му преминаха през нея. Тя бързо се сниши със свито сърце, и почувства страх, че може да бъде разкрита.

Кристен не вдигна очи, докато не чу мъжът да проговаря, а тогава безпокойството й нарасна. Тя бе забравила, че е окована до Торолф и че той единствен можеше да говори от името на всички. Това я поставяше твърде близо до центъра на вниманието. Девойката бързо се скри зад широкия гръб на братовчед си.

Саксонецът гледаше Торолф.

— Казаха ми, че говориш нашия език.

— Малко — призна Торолф.

— Кой е водачът ви?

— Мъртъв е.

— Негов ли беше корабът?

— На баща му.

— Името ти?

— Торолф Ериксон.

— Тогава посочи ми новия ви водач, Торолф, защото знам, че вече сте избрали.

Торолф не отвърна и след момент помоли:

— Повтори бавно.

— Вашият нов водач. Кой е той?

Торолф се усмихна и извика:

— Отер, стани и се представи на саксонеца.

Кристен гледаше как братовчед й се изправи несигурно, защото не бе разбрал нито дума от разговора до момента. Той бе окован на другия край на кръга, но през нощта се бе промъкнал близо до нея, като довлече със себе си още трима мъже. И двамата му братя бяха мъртви, но той, както и Кристен, криеше мъката си. Тъй като бе най-възрастен измежду тях, а и братовчед на Селиг, логично бе той да бъде новият им водач.

— Името му? — попита Ройс, след като огледа Отер отгоре до долу.

— Отер Хаардрад — отвърна Торолф.

— Много добре. Кажи на Отер Хаардрад, че ме склониха да ви пощадя. Не мога да ви оставя да си отидете, но ще ви дам храна и подслон, ако се съгласите да ми служите. Искам да се построи каменна стена около имението ми. Ако откажете да работите, няма да ви храним. Просто е.

Вместо да помоли саксонеца да повтори по-бавно, Торолф каза:

— Да поговоря! — И кимна към другарите си.

Ройс направи знак с глава:

— Разбира се, обсъдете това.

Торолф събра мъжете около себе си, но това бе само извинение да вкара Кристен в средата, където нямаше да я видят, че говори:

— Зъбите на Тор! Какво бе всичко това, Кристен?

Тя се усмихна широко:

— Няма да ни убие. Иска вместо това да построим каменната стена.

— Не, няма да се потя заради това копеле.

— Тогава ще гладуваш — каза Кристен. — Условията му са ясни. Ще работим за храна и подслон.

— Като роби!

— Не ставайте глупави — изсъска тя. — Това ще ни даде време да подготвим бягството си.

— Да и освен това да укрепнем — съгласи се Отер. — Кажи му веднага, Торолф. Да не го караме да мисли, че сред нас има несъгласни.

Торолф стана и повика Ройс.

— Оковите? — първо попита той.

— Ще останат. Не съм толкова глупав, че да ви вярвам.

Торолф се усмихна и кимна. Саксонецът бе мъдър, но не знаеше какво представляват укрепнали, нахранени и решени да избягат викинги.

Една стара жена дойде сред тях, за да превърже раните им. Тя бе мръсна и носеше тясната роба с дълги ръкави непристегната, сякаш бе торба. Ходеше твърде изправена за възрастта си и каза, че името и е Ърта. Жената не изпитваше страх, защото бе живяла по-дълго, отколкото очакваше.

За Кристен старицата бе едновременно забавна и опасна. Тя гледаше как Ърта бута огромните мъже и ги обръща и как се смее на ругатните им и в същото време изпитваше страх, защото знаеше, че жената ще стигне и до нея и ще пожелае да види раната й.

Кристен не се чувстваше добре заради топлото време, с което никой от тях не бе свикнал. Повечето мъже бяха отпрали крачолите си, но тя знаеше, че не може да направи това, колкото и да искаше. Девойката съжали Ърта заради двете роби, които бе навлякла, а сигурно имаше и долна дреха, но, изглежда, това не правеше впечатление на старата жена.

Ърта свърши с Ивар и се премести до Кристен, като показа със знаци, че иска да разбере къде освен на главата има рани, съдейки по многобройните кървави петна. Девойката просто поклати глава. В отговор Ърта посегна към превръзката на главата. Кристен я плесна през ръката само за да получи същия плесник. Когато старицата посегна отново към превръзката. Кристен скочи на крака, като се надяваше да респектира дребната жена с ръста си. Не успя. Наложи се да хване китките на Ърта, за да задържи ръцете й далеч от главата си. Това стана причина да усети върха на меч, притиснат в ребрата.

Още няколко викинги скочиха на крака и саксонският пазач, които бе дошъл да помогне на Ърта, се отдръпна. Той бе толкова уплашен, че веднага повика за помощ.