Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Което, без съмнение, е причината да не оковат трима души без сериозни рани един до друг.

Тези думи бяха на Ивар и когато го погледна, тя видя разкъсания му крак. Явно той не можеше да се изкачи в това състояние.

Мъжът от другата страна на Торолф все още носеше острието на едно копие в рамото си.

— Мога да нося един човек, но изкачване то ще е прекалено бавно — каза Торолф. — Ще получим стрели в гърбовете много преди да сме наближили върха.

— Не може ли да се изтръгне този стълб?

— За да направим това, трябва да се изправим, а това ще ги подсети какво сме замислили. Можем да го съборим, но тогава той ще падне бавно и това също ще ги предупреди и ще ги накара да извадят мечовете си. Дори да успеем, много от нас ще загинат и ще останат мъртви на веригата. Ако стражите са достатъчно умни, ще ни повалят със стрели от разстояние, а няма да се доближават до нас, за да не можем да вземем оръжията им.

Кристен простена:

— Значи с тези вериги нямаме никакъв шанс?

— Не и преди раните ни да заздравеят и преди да сме взели оръжие — отвърна Ивар.

— Бъди смела, Кристен — усмихна се насърчително Торолф. — Могат да решат да ни използват като учители по бойно изкуство за битката с даните.

— И после да ни пуснат да си ходим, а?

— Разбира се.

Тя се изсмя на тези думи, но все пак Торолф й вдъхна увереност. Ако трябваше да умрат, щяха да умрат заедно, в бой, а не покорно да приемат мъченията на саксонците. Така умираха викингите, а тя, макар и християнка, бе норвежка.

В този момент вратите се отвориха, за да пропуснат двама мъже на коне.

Само единият от тях си струваше да се види. Той тръгна към тях с огромния си черен кон. Когато скочи от седлото. Кристен се учуди, защото мъжът бе висок почти колкото баща й, което означаваше, че е по-висок от повечето затворници. Той бе млад и съвсем не слаб за ръста си. Имаше широки рамене и силно развит гръден кош. Кожената му дреха без ръкави разкриваше черните косми на гърдите му и огромните мускулести ръце на войн. Стегнатият му колан показваше, че няма излишни тлъстини. Краката му бяха също едри и мускулести, но за разлика от затворниците, панталоните му бяха от две части. Той имаше изразително и много красиво лице с прав нос и стегнати устни, които намекваха за жестокост. Челюстта му бе силна, без брада. Мъжът имаше гъста кестенява коса, която падаше свободно до раменете му.

Очите му правеха най-силно впечатление. Те бяха тъмни и кристално зелени и пълни с толкова омраза, когато преминаха по окованите мъже, че Кристен затаи дъх, когато погледът му премина през нея. Мъжът издаде някаква заповед на един от пазачите и тръгна към голямата сграда.

— Не ми харесва вида на този — каза Ивар. — Какво каза?

Останалите също искаха да разберат, но Кристен поклати глава:

— Ти им кажи, Торолф.

— Не съм сигурен, че съм разбрал добре.

Кристен го погледна.

Мъжете имаха право да знаят, но дори Торолф не смееше да им каже, или пък не вярваше на ушите си.

Тя се обърна към Ивар, но не можа да го погледне в очите:

— Думите му бяха: „На сутринта ги убийте.“

Ройс влезе в къщата и завари пода покрит с ранени. По-късно щеше да разговаря с всекиго от тях, а сега тръгна нагоре по стълбите към стаята на братовчед си.

Алдън лежеше в леглото си, покрит с дебело одеяло. Беше толкова блед, че Ройс го помисли за умрял. Плачещите жени в стаята потвърждаваха това. Двете слугини, които Алдън понякога вкарваше в леглото си, хлипаха в ъгъла. Меган, единствената сестра на Ройс, седеше до малката масичка, скрила лице в ръцете си и също плачеше. Даръл, сестрата на Алдън, бе коленичила до леглото и се разтърсваше от ридания, захлупила лице в завивките.

Ройс погледна единствената жена в стаята, която не плачеше — Ърта лечителката.

— Той е умрял току-що? Закъснял съм само с няколко минути?

Старата жена тръсна коса и леко му се усмихна:

— Умрял? Все още може да оживее. Не го погребвайте без време.

Ройс посрещна новината с облекчение и гняв. Той изкрещя на плачещите жени:

— Вън! Запазете плача си за времето, когато ще е нужен!

Даръл се обърна към него. Лицето й бе червено почти колкото очите, а малките гърди се повдигаха от възмущение:

— Той е мой брат!

— Да, но с какво му помагаш, като го оплакваш? Как може да заспи и да възстанови силите си при шума, който вдигате? Той не се нуждае от сълзите ти, за да разбере, че си загрижена, Даръл.

Тя скочи на крака. Главата й достигаше едва до гърдите му. Ако имаше достатъчно смелост щеше да го удари.