Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Ти си безсърдечен, Ройс! Винаги съм твърдяла това!

— Така ли, лейди? Тогава не бива да се учудваш, че думите ти не ме обиждат. Върви и си оправи лицето. После можеш да се върнеш и да седнеш до леглото на Алдън, ако ще пазиш тишина.

Двете прислужници вече се бяха измъкнали от стаята. Даръл също излезе. Ърта знаеше, че заповедта не се отнася до нея, но за всеки случай се сниши зад кошницата си с билки. Ройс остана загледа в сестра си и изражението му се смекчи.

— Не се сърдя на теб, малката, затова не ме гледай така — нежно каза той и протегна ръце към нея — Защо плачеш? Защото мислиш, че Алдън ще умре?

Меган изтича към него и обви ръце около хълбоците му, тъй като на височина едва достигаше до кръста му.

— Ърта каза, че може да се оправи и аз само се молех, но Даръл заплака и…

— Братовчедка ни възпитава у теб лоши навици в ранна възраст, малката. Правилно си се молила, защото Алдън се нуждае от молитвите ти, за да оздравее по-бързо. Мислиш ли, че той би одобрил плача ти, когато трябва да се радваш, че е останал жив, след като се е изправил срещу най-опасните ни врагове? — Ройс я вдигна и изтри сълзите от червените и бузи. — Иди в леглото си, Меган, и се моли за Алдън, докато заспиш. Отивай! — Преди да я пусне, братът я целуна но челото.

— Благодаря ти, Ройс — обади се отпаднало Алдън от леглото, щом Меган затвори вратата. — Не знам още колко щях да издържа да се преструвам на заспал. Всеки път, щом отворех очи, Даръл започваше да вие по-силно.

Ройс избухна в смях и придърпа един стол до леглото.

— Селдън, това глупаво подобие на мъж, ми каза, че си ранен много зле и аз не очаквах да те заваря жив, още по-малко способен да говориш!

Алдън се опита да се усмихне, но вместо това стисна зъби.

— Ако сабята ме бе пронизала малко по встрани, щях да съм мъртъв. Боже как боли! И само като си помисля, че едно хлапе с най-красивите очи, които съм виждал, ми направи това!

— Опиши го и ако е сред онези долу, ще се погрижа да страда най-много от всички, преди да умре.

— Това бе само едно голобрадо момче, Ройс. То дори не трябваше да е сред другите.

— Щом децата им могат да се бият, значи могат и да умрат — каза гневно Ройс.

— Значи мислиш да ги избиеш всичките?

— Да.

— Но защо?

— Знаеш защо.

— Да, знам, но защо ще го правиш, когато можеш да ги използваш? Те са разгромени. Вече имаме кораба им и, както ми каза Уент, той е пълен с ценен товар, който сега е твой. Лимън постоянно се оплаква, че слугите, които използва, не са достатъчно силни, за да носят римските камъни за стената ти. Виж колко месеци бяха необходими само за да се докарат тези няколко къса дотук. Той вече копнее за силните гърбове на затворниците. Признай си, Ройс, викингите могат да построят стената ти за половината време и помисли за тази ирония на съдбата — да ги използваме срещу даните.

Ройс не промени изражението на лицето си.

— Виждам че вече сте говорили с Лимън за това.

— Той не спря да говори за това през целия път, докато ме носеха насам. Но все пак е прав, Ройс. Защо да ги убиваш, когато живи ще ти послужат по-добре?

— Знаеш, че си ми по-близък от брат, Алдън. Как можеш да искаш от мен да живея със страха, че ще избягат и ще ни избият, докато спим?

— Не искам това. Ще вземем всички предпазни мерки, за да не могат да избягат. Помисли, преди да ги осъдиш.

Вратата се отвори и Даръл застана в рамката. Очите й вече бяха сухи и хвърляха пламъци към Ройс. Тримата бяха отраснали заедно — Алдън бе една година по-млад от Ройс, а Даръл с две години по-малка от брат си. Те бяха единственото семейство, което бе останало на Ройс, с изключение на Меган и той ги обичаше много. Само понякога не искаше Даръл да се мотае пред очите му, особено когато започваше с хленченето си.

— Значи ме обвиняваш, че не го оставям да спи, а ти го караш да говори за онези престъпници?

Ройс вдигна очи нагоре и се усмихна на Алдън:

— Ще те оставя на вещите грижи на сестра ти.

Алдън изпрати братовчед си с усмивка.

Ройс видя сестра си да прекосява бързо залата. Тя стигна до открехнатата врата, надникна пред нея и бързо се отдръпна. После се забърза обратно към стълбите, по които бе слязла. Той я повика. Тя дойде, вече не така забързано, до голямата маса, на която брат й закусваше сам. Меган вече бе хапнала с прислужницата си Уделе.

Даръл все още се сърдеше на Ройс заради предната вечер и не пожела да седне с него тази сутрин. Тя го гледаше от другия край на залата, където се бе навела над един от ранените. Не бе трудно да се долови нежеланието и у Меган да общува с брат си.