Джоана Линдзи - Любовницата на пирата

— Но ти ми каза, че няма да се разделим завинаги.

Бетина спусна дългите си слаби крака от леглото.

— Да, но това не променя факта, че днес заминаваш.

— Мади и аз ще тръгнем за Сен Мало, където е корабът, а ти и папа ще дойдете с нас. Знаеше, че рано или късно този ден ще настъпи.

— Е, станалото станало… — каза Жизел. — Сега трябва да се приготвиш, защото тръгваме след два часа. О, къде са всички тези прислужници?

Бетина се засмя.

— Сигурно са в кухнята и оживено обсъждат пътуването. Но аз и сама мога да се облека. Забравяш, че в манастира се оправях и без прислужници.

Скоро Бетина и Мадлен бяха готови за тръгване, облечени с топли дрехи, тъй като беше октомври и сутринта бе доста хладна. Не след дълго към тях се присъедини и Жизел. За всеобща изненада Андре беше този, който пристигна последен.

Голямата карета, която Андре специално бе поръчал за пътуването, бе внушителна и достатъчно голяма, за да побере багажа на Бетина, включително и малкия сандък, който съдържаше зестрата й в злато.

Младото момиче се облегна назад на седалката и затвори очи. Майка й седна до нея и окуражително стисна ръката й. Последният месец бе доста изтощителен, защото трябваше да приготви чеиза си. Най-много време й отне сватбената рокля, която стана много красива за гордост на всички, които бяха работили по нея. Беше от кремавобял сатен, почти като косата на Бетина, и цялата бе покрита с ръчно изработена дантела. Към роклята Бетина щеше да обуе бели сатенени пантофки, извезани с перли, които Андре й подари за рождения ден. Булото й — метри бяла дантела — бе сватбеното було на майка й.

Мадлен лично опакова роклята в отделен сандък, за да не се измачка по време на пътуването. Чувстваше се така, сякаш се бе пренесла двадесет и две години назад, когато правеше същите приготовления за сватбата на Жизел.

Малкият тримачтов кораб от дълго време бе на котва в пристанището, очаквайки пътниците за Сен Мартен. Жак Мариво, капитанът на „Песента на вятъра“, стоеше на мостика. Върху бронзовото му чело, загрубяло от морския вятър, се бе образувала дълбока бръчка. Той бе неспокоен.

Граф Де Ламбер го беше наел, за да качи на кораба бъдещата му жена и прислужницата й и благополучно да ги отведе до остров Сен Мартен. Отначало капитанът искаше да откаже, тъй като не желаеше да приема за пътници жени, но графът бе направил изключително щедро предложение.

Но той знаеше, че ще си има доста неприятности. Трябваше да изолира жените от грубите моряци. За щастие вече една седмица бяха в Сен Мало и те добре се позабавляваха на брега. Трябваше да им държи влага поне за известно време, ала капитанът се опасяваше да не избухне бунт по време на пътуването.

В този момент той зърна голяма карета, която зави по улицата към пристанището, и големите й колела затрополиха по каменната настилка. Видя големите сандъци, привързани върху покрива на каретата и се досети, че това трябва да е невестата със семейството си. Тази вечер трябваше да събере екипажа, за да отпътуват сутринта.

Каретата спря, Андре излезе и попита един моряк къде е закотвен „Песента на вятъра“. Мъжът им посочи кораба точно пред тях. Андре мина по малкото мостче и заговори с едрия мъж, който стоеше на палубата. След няколко минути се върна и отново влезе в каретата.

— Капитанът трябва да събере хората си, така че тази вечер ще преспим в града. Сандъците с багажа ще бъдат натоварени на борда, но пътуването ще се забави с един ден.

Андре проявяваше великодушие, тъй като обикновено не си губеше времето да обяснява каквото и да било на семейството си.

Странноприемницата, в която отседнаха, бе чиста и уютна. Бетина имаше отделна стая и вечерта можа да се наслади на последната си баня, тъй като по време на пътуването едва ли щеше да се къпе както бе свикнала.

На следващата сутрин, още преди слънцето да се бе вдигнало на хоризонта, се появи капитан Мариво. Андре набързо го представи на дъщеря си и всички се отправиха към кораба.

На сбогуване Бетина и майка й се хвърлиха разплакани в обятията си. Девойката целуна баща си, който също бе необичайно развълнуван и смутен. Все пак той бе единственият баща, когото тя познаваше, и не можеше да престане да го обича, въпреки неговата строгост и студена взискателност. Би било чудесно, ако поне един път й бе казал, че я обича, поне веднъж…

Младото момиче хвърли последен поглед към майка си и любимата си Франция, обърна се и бавно тръгна по мостчето. Всички моряци на палубата се бяха втренчили в нея. В бързината бе успяла само да завърже с копринена панделка дългата си руса коса, която се спускаше под кръста й и блестеше на слънчевите лъчи като водопад от злато.