Астрид Линдгрен - Карлсон от покрива отново лети

Той кимна любезно на госпожица Рог.

— И ти можеш да седнеш на масата. Вземи си чиния и ела!

Сетне подуши с трептящи ноздри.

— Какво ще има днес?

— Един хубав пердах — отвърна госпожица Рог и забърка още по-настървено кебапа. — Това поне ти се полага, но така ме боли навсякъде, че надали ще мога да тичам като вчера.

Тя изсипа кебапа в една купа и я сложи на масата.

— Вие си яжте — рече тя. — Аз ще почакам да свършите и ще хапна след вас. Защото докторът ми е препоръчал да ям в пълно спокойствие.

Карлсон кимна.

— Е, хубаво, нейде все ще са останали няколко корички, които би могла да изгризеш, когато ние ометем яденето… Яж си сухи комати в пълно спокойствие, никой няма да ти пречи!

Той трескаво си насипа голяма порция в чинията. Но Дребосъчето си взе съвсем малко. Винаги изпитваше недоверие към гозба, която не познаваше. А такъв кебап досега не беше виждал.

Като начало Карлсон построи от парчетата месо малка кула с крепостен ров наоколо. Докато правеше това, Дребосъчето предпазливо лапна първата хапка… олеле! Той се задъха и очите му се насълзиха. Устата му изгаряше в огън. Но госпожица Рог бе застанала до него и го гледаше с такова очакване, че той глътна хапката, без да каже нищо.

Тогава Карлсон вдигна очи от своята кула.

— Какво ти става? Защо плачеш?

— Ами… ами сетих се за нещо тъжно — заекна Дребосъчето.

— Така ли? — учуди се Карлсон и се нахвърли върху кулата с голям апетит. Но щом погълна първия залък, той нададе вой и очите му се наляха със сълзи.

— Какво има? — попита госпожица Рог.

— Вероятно отрова за лисици… но ти сама знаеш по-добре какво си забъркала — каза Карлсон. — Бързо, дай насам големия пожарогасител, защото в гърлото ми бушува истински пожар!

Той избърса сълзите от очите си.

— Защо плачеш? — попита го на свой ред Дребосъчето.

— И аз се сетих за нещо тъжно — отвърна Карлсон.

— Какво е това тъжно нещо? — попита го Дребосъчето.

— Ей този кебап! — поясни Карлсон.

Но госпожица Рог се обиди.

— Не ви е срам, хлапета такива! По света има хиляди деца, които биха дали мило и драго за една малка порция от този кебап.

Карлсон пъхна ръка в джоба си и извади оттам тефтерче и молив.

— Ще ми кажеш ли имената и адресите на две от тях? — попита той.

Но госпожица Рог измърмори нещо и не даде никакви адреси.

— Сигурно всичките са деца на гълтачи на огън, ясно ми е — каза Карлсон — и цял живот не са яли нищо друго освен огън и жупел.

Точно тогава звънецът на външната врата иззвъня и госпожица Рог тръгна да отвори.

— Ще отидем да видим кой звъни — каза Карлсон. — Може би идва някой от тези хиляди малки огнегълтачи, за да даде мило и драго за нейната огнена каша. Трябва да се погрижим да не я продаде твърде евтино.… след като е изсипала вътре толкова много скъпа лисича отрова!

Той се втурна подир госпожица Рог и Дребосъчето го последва. Двамата застанаха в антрето току зад нея и когато тя отвори вратата, чуха един глас отвън да казва:

— Името ми е Пек. Аз съм от Шведското радио и телевизия.

Дребосъчето усети как замръзва. Той предпазливо надникна иззад полите на госпожица Рог и видя на прага един господин — очевидно един от онези красиви, умни и прилично дебели мъже в разцвета на силите си, с каквито, според госпожица Рог, била пълна телевизията.

— Може ли да говоря с госпожица Хилдур Рог? — попита господин Пек.

— Аз съм — каза госпожица Рог. — Но таксата за радиото и за телевизора ми е платена, така че няма за какво да ме търсите!

Господин Пек любезно се усмихна.

— Не идвам за таксата. А във връзка с онези видения на призраци, за които ни писахте… Много бихме искали да направим програма за тях.

Лицето на госпожица Рог стана моравочервено. Тя не каза нито дума.

— Какво ви е, да не ви е лошо? — загрижено попита господин Пек.

— Много — отвърна госпожица Рог. — Много ми е лошо. Това е най-лошият миг в живота ми.

Застанал точно зад нея, Дребосъчето изпитваше, кажи-речи, същото. Всемилостиви боже! Ето че най-лошото се случи! Всеки миг господин Пек щеше да съзре Карлсон и утре, когато майка му и баща му пристигнат, къщата ще бъде пълна с кабели, телевизионни камери и прилично дебели мъже и къщата лишена от всякакъв домашен покой. Всемилостиви боже, как да измъкне Карлсон?

Тогава погледът му попадна върху старата дървена ракла в антрето, където Бетан държеше всичките си театрални парцали. Тя и нейните съученици бяха образували някакъв глупав клуб и понякога идваха у тях, преобличаха се и шареха насам-натам, като се преструваха, че са съвсем други хора, а не те самите. Това се наричало игра на театър и според Дребосъчето, беше твърде глупаво. Но колко бе удобно, че тъкмо сега театралната ракла се намираше там. Дребосъчето вдигна капака и нервно прошепна на Карлсон: