Астрид Линдгрен - Ето го отново Карлсон от покрива

На всичкото отгоре зазвъня телефонът. Дребосъчето вдигна слушалката. Гласът на някаква лелка поиска да говори с госпожица Рог. Дребосъчето се досети, че това е Фрида от улица „Фрей“, и открито се зарадва, колкото и неприлично да беше това. Сега имаше право да безпокои госпожица Рог и макар че беше добро момче, не изпита никакви угризения.

— Госпожице Рог, търсят ви на телефона — извика той и задумка по летящата врата.

Но остана разочарован.

— Кажи, че съм заета — извика в отговор госпожица Рог. Никакви фантасмагорчовци и никакви Фриди не можеха да я откъснат от кафето и чичо Юлиус. Дребосъчето съобщи това по телефона на Фрида, но тогава Фрида искаше непременно да узнае защо е толкова заета сестра й, кога да й се обади пак и какво ли не. Накрая Дребосъчето каза:

— По-добре попитайте утре самата нея!

Той сложи слушалката и се огледа за Карлсон. Но Карлсон беше изчезнал. Дребосъчето се залови да го търси и го намери в кухнята. По-точно на отворения прозорец. Всъщност на перваза, възседнало най-новата метла на майка му с дълга дръжка и готово да отлети, стоеше някакво същество, което вероятно беше Карлсон, но повече приличаше на малка вещица или магьосница, със съвсем черно лице, забрадка на главата и заметнато със същинска магьосническа мантия на цветя. Това беше старият пеньоар на бабата, който тя беше забравила в килера при последното си посещение у тях.

— Недей, Карлсон — плахо се опита да го спре Дребосъчето. — Недей да летиш, защото чичо Юлиус пак ще те види.

— Аз не съм никакъв Карлсон — рече Карлсон с приглушен глас. — Аз съм една дива и страшна трещерица!

— Трещерица ли? — учуди се Дребосъчето. — това пък какво е, вещица ли?

— Нещо подобно, но още по-лошо — обясни Карлсон. — Трещериците са ужасни човекомразци и ако ги раздразнят, нападат, без да се замислят.

— Но … — запъна се Дребосъчето.

— Те са най-опасните в целия свят на приказките — увери го Карлсон. — И аз знам на кого ще се изправят сега косите, когато види тази трещерица.

И така трещерицата излетя в синия омайващ здрач на юнската вечер. Дребосъчето остана до прозореца и се чудеше какво да прави, но внезапно му дойде нещо наум. Той изтича в стаята на Босе. Оттам еднакво добре можеше да види как ще долети трещерицата, както щяха да видят чичо Юлиус и госпожица Рог от всекидневната.

В стаята беше малко задушно и Дребосъчето отвори прозореца. Той надникна навън и забеляза, че прозорецът на всекидневната също е отворен — към лятната нощ и към света на приказките. Дребосъчето си помисли, че в онази стая седяха чичо Юлиус и госпожица Рог и дори не подозираха, че съществуват трещерици, горките хорица! Те бяха толкова близо до него, че разговорът им се чуваше като тихо ромолене. Колко жалко, че не можеше и да ги види!

Но затова пък видя трещерицата. Ако не знаеше, че това е само Карлсон, а не истинска трещерица, сигурно щеше да му се смръзне кръвчицата, защото да видиш как профучава една трещерица, беше наистина страшно! Дребосъчето си каза, че човек просто би могъл да повярва в съществуването на света на приказките.

Трещерицата прелетя няколко пъти край прозореца на всекидневната и надникна вътре. Каквото видя, очевидно я изненада и дори я възмути, защото тя поклати глава. Още не бе открила Дребосъчето на съседния прозорец, а той не посмя да я извика. Но затова пък настойчиво замаха с ръка и тогава трещерицата го зърна. Тя му махна в отговор и черното й лице се озари от широка усмивка.

Дребосъчето се досети, че чичо Юлиус и госпожица Рог сигурна не бяха я забелязали, защото ромоленето от техния разговор долиташе все тъй спокойно. Но мигът настъпи… Покоят и тишината на лятната нощ бяха раздрани от силен вой. Виеше трещерицата, и то виеше като… вероятно като истинска трещерица, защото през целия си живот Дребосъчето не бе чувал такъв вой и той звучеше, сякаш идеше направо от света на приказките.

След това откъм всекидневната не се чуваше вече никакво ромолене, а пълна тишина.

А трещерицата стремглаво влетя при Дребосъчето и на бърза ръка смъкна от себе си забрадката и пеньоара, избърса саждите от лицето си в пердетата на Босе и вече нямаше никаква трещерица, а само Карлсон, който трескаво натика дрехите и метлата, и всички трещявици под леглото на Босе.

— Можеш ли да си представиш подобно нещо? — каза Карлсон и сърдито заподскача към Дребосъчето. — Би трябвало със закон да се забрани на стари хора да се държат по този начин.