Тамара Лий - Войнствена любима

— Рей… Рей…

Той вдигна глава и погледна красивото й, изразяващо силна страст, лице, великолепните й очи.

— Кажи го — помоли с дрезгав от желание глас.

Очарована, погълната от новите усещания, които той извикваше у нея, Лиз-Ан отначало не го чу. Не беше дори помисляла, че може да изпитва подобно нещо. Нима наистина се беше усмихвала с пренебрежение, когато жените говореха да сексуалните си завоевания? А сега изпитваше неясна болка в долната част на корема и се стремеше към нещо, което дори не познаваше. Само ако можеше да намери онова място… Рейналф я разтърси.

— Кажи го — повтори той нетърпеливо.

Тя поклати глава и фокусира погледа си върху него. По лицето й се четеше объркване. Смръщила вежди, докосна устните си с пръсти, а после се наведе и впи уста в неговата. Той се отдръпна в мига, в който устните им се докоснаха.

— Не. Искам да го чуя. Кажи ми, че ме желаеш, Лиз-Ан.

Тя се опита да му обясни. Премигна, защото в очите й, кой знае защо, се бяха появили сълзи.

— Аз… Аз не знам какво искам.

Боже, тя беше толкова невинна! Рейналф едва дишаше.

— Искаш ли да облекча болката, която изпитваш, когато те докосвам тук? — попита той нежно, докато пръстите му галеха онази нейна дива и сладка част, която се противопоставяше на разума й.

Тя потръпна и се притисна в ръката му.

— Да, Рейналф. Струва ми се, че изгарям.

Дълбоко в подсъзнанието си знаеше, че това, което прави, не е правилно, но точно в този миг не можеше да разсъждава ясно. Доволен от честното й признание, Рейналф неохотно отдръпна ръката си. Хвана я през кръста, обърна я и я придърпа в скута си. Тя незабавно се разтопи в ръцете му, прегърна го здраво и притисна устните си във врата му. Рейналф се бореше с надигащото се все повече и повече желание. Отмести главата й на рамото си и я прегърна като малко дете. Макар да не искаше нищо повече от това да облекчи болката й, а и неговата, инстинктивно усещаше, че все още не я е покорил, опитомил напълно. Искаше от нея повече от миг споделена страст. Искаше тя да го желае до полуда винаги, както той желаеше нея. Искаше тя непрекъснато да мисли само за него и за никой друг, така че почти да бъде неспособна да се справя с живота. Та нали тя му беше причинила това същото нещо? Не, в женското тяло можеше да се намери много удоволствие, а той нямаше да отлага още много. Но няма да приеме нищо по-малко от пълното й отдаване, пълното й подчинение.

— По-добре ли си сега? — попита той след малко.

Тя кимна.

— Да, малко. — В гласа й се усещаше разочарование.

Той въздъхна, подпря брадичка на наведената й глава и затвори очи.

— Рейналф?

— Хм?

— Ти… ти не… искам да кажа…

— Какво? — подпита я той, защото не желаеше да й помогне.

— И ти ли чувстваш същото? — изстреля тя на един дъх.

Той въздъхна тежко.

— Предполагам, че не.

Тя се отдръпна и той видя огромните й, измъчени очи. Взе ръката й и я постави върху набъбналия си член, който пулсираше от живот и страст.

— Ето го доказателството за моето желание, Лиз-Ан.

Тя остана без дъх, когато усети големината му. Отворила още по-широко очи, срещна погледа му. Уплашена, се опита да отдръпне дланта си, но той й попречи.

— Не се съмнявай в това, че те желая — прошепна той с дрезгав глас и докосна слепоочието й с устни. — Когато дойде подходящият момент, аз ще задоволя нуждите ти. Но не преди това.

На Лиз-Ан й беше трудно да се концентрира върху думите му. Членът му излъчваше топлина, която гъделичкаше дланта й. Просто за да опита, тя сключи пръстите си около него. Рейналф нададе тих, но див стон и хвана ръката й.

— Кога? — попита тя, останала без дъх.

Ужасно го болеше, но каза:

— Когато пораснеш.

Думите му я извадиха от състоянието, което приличаше на транс. Погледна го, смръщила чело.

— Но аз съм на осемнайсет години.

— Да, но си още дете.

— Не, жена съм.

Той присви очи и невъзмутимо видя как очите й се разшириха, а крайчетата на устните й заиграха. Вече приличаше на старата Лиз-Ан, онази, която той добре познаваше.

— Това ли е твоето отмъщение? — попита тя и думите й прозвучаха като думите на наранено дете, колкото и да твърдеше, че е вече голяма.

Той мисли дълго, преди да отговори. Не беше го замислял като такова, но то се оказа сладко отмъщение, дори по-сладко от онова, което беше планирал. Единственият му недостатък беше, че той също страдаше.

— Да, осъдил съм и двама ни с това жестоко отмъщение. Защото трябва да знаеш, Лиз-Ан, че не страдаш само ти.