Арнет Лем - Продадена принцеса

Мина минута. Погледът му беше прикован в изтъканото, но Меридийн беше сигурна, че мислите му са се концентрирали върху нещо по-важно! Вече го бе виждала такъв по време на един от разговорите им.

— Най-добре ще е да го чуя от тебе, Ривъс?.

— Какво да чуеш? — напрегна се той.

Щеше да се разсмее, ако той не беше толкова мрачен.

— Онова, което се опитваш да скриеш. Както сам обичаш да казваш, в Елджиншър трудно се опазва тайна.

Той вдигна глава и заби очи в нея.

— Гиби е моя дъщеря.

Меридийн щеше да се изненада по-малко ако се бе провъзгласил за крал на Франция. Негова дъщеря! Копеле такова! Двайсет жени! Негодник!

Главата й гъмжеше от въпроси и тя му зададе този, който най-често я бе безпокоил.

— Голямо ли е семейството ти?

Той я погледна поразено.

— Мислиш си, че съм шокирана? — добави тя.

— Не вярвам да си толкова безразлична, Меридийн. Моля се да ме разбереш.

Тя изпъна гръб в справедлив гняв.

— Недей да се притесняваш, Ривъс Макдъф. Много добре те разбирам.

— Виж — той пристъпи от крак на крак и протегна ръце към нея. — Не трябва да виниш Гиби за моя…

Тя повдигна вежди.

— За твоя…?

Ривъс стисна челюсти.

— За моя живот, преди ти да дойдеш.

Говореше така, сякаш тя бе дошла тук по своя воля. Думата „отвличане“ много ловко бе изчезнала от речника му. А ако ставаше дума за спазването на клетви, думата „съпруга“ отдавна го бе напуснала.

— Щеше ли да ми кажеш за нея?

— Разбира се. Тя не се крие в някоя селска колиба, нито живее под чуждо име.

Не. Тя живееше с майка си — жената, която той обичаше.

— Баща ми имаше държанки и това постоянно причиняваше неприятности. Ще те помоля да не водиш майката на Гиби тук, докато Лесли не се върне с разрешението за разтрогване на брака ни.

Не бе очаквал от нея да поиска това и се забави в търсене на отговор. Най-сетне отвърна:

— Мери умря скоро след като Гиби се роди. Момичето е единствената радост на баба си и дядо си. — После добави печално: — А доста често и на мен. Обичам я много, Меридийн, така както ще обичам всичките ни деца.

Преди да успее да го разубеди относно намеренията му да има законни потомци, на вратата се появи Сим.

— Гиби е тук — рече прислужникът.

— Тогава я доведете — отвърна Ривъс.

Когато Сим си тръгна, Ривъс я попита:

— Ще бъдеш ли мила с нея, Меридийн?

Уязвимостта беше нещо ново за Ривъс Макдъф. За каква ли я мислеше? Разбира се, че нямаше намерение да наказва едно дете за греховете на баща му. Самата тя добре познаваше това отношение.

— Тя е добро момиче, весело и будно — продължи той.

— Весела и умна — замислено рече Меридийн. — Сигурно прилича на майка си.

Ривъс кимна с явно облекчение.

— Така е. Почакай тук.

Излезе в коридора и погледна към голямата зала. Когато видя дъщеря си лицето му светна от гордост и любов.

Гърлото на Меридийн се стегна от завист. Баща й никога не я бе поглеждал по този начин. Макар силно да искаше да го отрече, това беше още една причина да обича Ривъс Макдъф.

Миг по-късно пред вратата се появи крехко момиче. Главата й едва достигаше до лакътя му. Русата й коса беше късо подстригана, нослето й беше чипо, а лицето обсипано с лунички. Меридийн потърси някакво сходство между бащата и дъщерята и откри няколко прилики. Русите вежди на Гиби се извиваха в същата елегантна дъга като тези на баща й. Нерешителното й изражение напомняше за усмивката на босоногото момче, което някога се бе изправило пред краля на Англия.

Ривъс коленичи до дъщеря си.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя с нежно гласче.

— Не. Много се гордея с теб, моя Гиби.

— Добре, ще се опитам да направя всичко по силите си.

— Както винаги.

Едно щастливо момиче, помисли си Меридийн и се закле да му даде обичта, която навремето й бе отказана.

Ривъс стана, сложи ръка върху рамото на Гиби и я въведе в стаята.

— Меридийн, това е моята дъщеря и твоята нова прислужница Гуендулин Мери Маргарет.

Момичето нацупи недоволно личице.

— Предпочиташ да те наричат Гиби? — усмихна се Меридийн.

— Да, милейди.

— Защо те наричат така?

— Като малка често имах хрема и не можех да казвам името си. Нали е вярно, татко?

— Така е.

Тя извъртя хитро очи.

— Той е кротък като агънце, нали знаете.

Меридийн се опита да задържи погледа на Гиби. Не успя и когато миг по-късно погледна към Ривъс, той й се усмихна разбиращо. Меридийн не се сдържа.

— Всички мъже са агънца, когато пожелаят. Но сега ме интересуваш ти, Гиби. На колко си години?