Арнет Лем - Продадена принцеса

— Не. — Той я вдигна на седлото, след което сам се качи на коня.

— Тогава защо беше тази демонстрация на мъжка сила?

— Просто маркирам територията си.

Странно, но и се прищя да се разсмее.

— Не ме е страх от теб.

Той срита коня.

— Но те е страх от самата теб и от онова, което чувстваш към мен. Ето затова избяга.

— Голям си всезнайко!

— Знам, че ме искаш.

— Искаш само меча.

— Не търся меча на Хайлендс, но трябва да го имам. Объркан съм, тъй като не мога да разбера защо те желая.

— Тогава единствено ще се наслаждаваш на това затруднение. Аз няма да ти помогна.

— Как можеш да пренебрегваш хармонията, която видя? Не искаш ли тя да победи? Помисли за Сим, за Броуди, за Лизабет. Ако в страната има мир, девойчето ще си намери съпруг и ще има деца. Баща й ще се радва на внуци. Братята й няма да търсят съдбата си на бойното поле.

Красноречието му я жегна отвътре.

— Да, желая им тези радости и още много щастие.

— Това ми стига засега. — Той я прегърна.

— Какво ти стига?

— Стигат ми неприятностите с теб — изръмжа той. Тя погледна към небето.

— Но денят едва започва.

Ривъс с далекоглед в ръка стоеше на стражевата кула. Наблюдаваше хоризонта с надеждата да зърне появата на Съмърлед и останалите. Вече трябваше да са се върнали. Чакаше ги от часове.

Тъкмо когато бе решил да се откаже ездачите се появиха в полезрението му. С разветите над главите си флагове, те представляваха доблестта и младостта на Шотландия. Всички до един опитни ездачи, яздеха конете в съвършен авангард. Щом наближиха пролуката в най-външната стена Съмърлед излезе напред. Другите се подредиха в колона зад него.

Ривъс се втурна надолу по стъпалата и пристигна при вратата на замъка, тъкмо когато първият кон изтрополи в двора.

Конярите се скупчиха край разпенените животни. Щитоносците насочиха грижите си към изнурените ездачи.

Ривъс огледа хората си за следи от наранявания. Не откри такива, само панталоните и кожената бойна куртка на Съмърлед бяха изцапани с кръв.

— Ранен ли си? — попита го той.

Той сви устни, но изражението на лицето му подсказа, че е удържал победа.

— Не, Ривъс.

— Защо се забави?

— Коларят призна, че има съучастници, които го очаквали край Елдърс Боу.

— Промъкнахме се напред, за да проверим — намеси се Макферсън.

— И открихме едно гнездо, пълно с наемници на Кътбърт — просъска Съмърлед.

Бащата на Меридийн толкова близко до Елджиншър? Едва ли това действие вещаеше война. Кътбърт обичаше сам да води армията си. Вероятно бе изпратил коларя да отвлече Меридийн, а наемниците като ескорт. В желанието си да избяга, тя бе подпомогнала бащината си кауза.

— Колко бяха наемниците?

Съмърлед свали шлема си и поклати глава.

— Двайсет и няколко.

Ривъс погледна многозначително към петната кръв.

— Значи си повел хората си срещу три пъти по-многоброен противник?

Макферсън отново се намеси.

— Не. Искахме да ги предизвикаме, но Съмърлед ни заповяда да се връщаме, преди да са ни видели. Кръвта е от двубоя му с коларя.

Съмърлед бе убил мъжа в честен бой. В това Ривъс беше убеден. Освен това бе спрял хората си д влязат в битка, която със сигурност са щели да изгубят. Водаческите му заложби биха подложени на изпитание и той бе победил.

— Значи Дънбар е мъртъв?

— Беше прав. Той не е Дънбар — рече Съмърлед. — На щита му беше изписан бикът на Маклиъдови, при това на фона на ивици.

Черното райе на незаконородения. Подобни мъже често бяха по-жестоки дори от чуждоземните наемници.

— Продажно копеле!

— Не можа да ме стигне с меча си — продължи Съмърлед. — Когато му предложих за втори път да се предаде, той се закани да ме скопи.

— Вследствие на което — обяви Макферсън — Съмърлед го скълца.

Ривъс огледа възпитаника си. Търсеше белезите на загрубяването и желанието да убие друг човек. За негово облекчение забеляза, че сините очи на Маккуин са помрачени от сянка. Пристъпи към Съмърлед.

— Ела с мен.

Без да обръща внимание на останалите, Ривъс бързо се насочи към църквата и подкани Съмърлед да влезе вътре.

Отец Томас беше застанал близо до олтара. Ривъс се насочи към него и спря на една ръка разстояние. Духовникът щеше да се помоли на Господ да опрости греха на Съмърлед.

— Дори най-черната душа заслужава прошка — рече Ривъс. — Не го забравяй никога, друже мой.

Съмърлед мушна шлема си под мишница.

— Кажи ми, Ривъс, щях ли да се чувствам по друг начин, ако бяха отвлекли моята Сирина?