Арнет Лем - Продадена принцеса

— Добре, че не ме целуна на вечеря — рече той. — Щеше да се наложи доста време да се обяснявам със Съмърлед и останалите.

Във всеки случай щеше да запази девствеността си, защото Ривъс не би рискувал да проиграе шанса си да притежава короната на Хайлендс. Не би го направил, дори за да й докаже, че я обича. Както винаги в Шотландия трепетите на сърцето бяха жертва на политическите амбиции. По-труден за приемане бе факта, че тя се бе влюбила в него.

Тежестта на това разкритие я натъжи. Потърси бягство в спомените си. Погледна отново надолу към пакета с птичето гнездо — спомен от един следобед в живота на брат и сестра. Имаше толкова малко хубави спомени от детството си.

Този беше един от тях.

— Трябва да си припомня церемонията за избиране на прислужница — тя взе Завета. — Изборът е утре.

— Трябва да поговорим, Меридийн. Личният ни живот понякога зависи от по-големи отговорности.

Истината дойде лесно на езика й.

— Това, което почти направихме, ме смути, Ривъс, но не ме засрами.

— Добре. Тогава до утре, Меридийн. Не. До утрото.

Ривъс спа неспокойно. На сутринта отиде да потърси коларя, но откри, че той си е заминал. Не обърна особено внимание на факта, Докато един час по-късно изплашената Елън не влетя в оръжейната.

— Ривъс! Лейди Меридийн не е спала в леглото си. Никъде не можах да я намеря.

Скрита под купчина миризливи одеяла, Меридийн се опитваше да се сгуши така, че да се предпази от неравномерния ход на фургона. Благодетелят й, коларят, който носеше широко разпространеното име Робърт Дънбар, не бе забавял хода на конете, откакто часове по-рано й бе помогнал да се качи във фургона. Задната врата на замъка, разположена зад църквата, бе дала единствената възможност за незабелязано измъкване от Олдкеърн. Меридийн беше облечена в черно наметало и носеше торба с някои лични вещи, както и кесията си с монети. Беше напуснала замъка през килера за провизии. После, досущ крадец, се бе промъкнала, използвайки сенките и бе излязла през задната врата.

Пресичането на външния двор на замъка се оказа безпроблемно, но в последния миг забеляза двама влюбени, които се разхождаха на лунна светлина. Наложи се да се сниши до наскоро измазаната външна крепостна стена. Срещата на влюбените продължи дълго. Доста време, след като бе придърпала одеялата над главата си и бе почувствала, че каруцата се движи, сърцето й продължаваше да тупти бързо.

Почувства желание да зърне какво става навън. Надигна се и надникна над задния капак на фургона. Изгряващото слънце почти я ослепи.

Трябваше да пътуват на изток, не на запад.

Усети тревожна тръпка.

Внимателно изви шия и погледна към коларя. Приведен напред, той стискаше здраво юздите и насочваше впряга между големите камъни, с които бе обсипано полето. Сам той бе настоял да отбягват пътищата и да се движат бързо. Идеята му имаше смисъл, защото очакваше, че Ривъс ще заповяда да ги преследват.

Ривъс. Сърцето й подскочи при мисълта за него. Вместо да пренебрегне болката, тя се отдаде на копнежа си и тъкмо когато агонията накара стомаха й да се свие на топка, тя изтласка настрани спомена. Вече се бе справяла със самотата. Но… нека светците бдят над душата й. Душевните рани на прокуденото и самотно дете бяха нищо в сравнение с болките на женското сърце.

Дано Ривъс да не успееше да я намери. Едва ли, като се имаше предвид посоката, в която се движеше фургона.

Може би коларят просто заобикаляше някой град или пълноводен поток? Точно пред тях се виждаше гора и ако не променеше посоката, в която се движеха, щеше да го попита.

Премести се към предната част на фургона с надеждата да намери по-удобна позиция за наблюдение. Хълбока й се удари в нещо твърдо и остро, завито с одеялото. Повдигна одеялото и сред купчина слама видя истински арсенал: меч със широко острие, кама, боздуган и друг, къс меч.

Друга тръпка накара дъха й да секне.

За какво би могло да му трябва на един колар толкова много испанска стомана?

Откри отговора под дъската, на която седеше коларя. Бръкна в обемистия чувал, лежащ отдолу й откри в него боен щит. Без светлина можеше да се осланя само на усета си. Прекара пръсти по хералдическия знак, гравиран върху щита, но не успя да разбере какво изобразява той.

Защо ли коларят бе крил знака на фамилията си, освен ако мисията му не бе вражеска? Не можеше да бъде сигурна, но интуицията й подсказваше, че бе сгрешила, като се бе доверила на този човек, който пътуваше на запад, за да отиде на изток.