Станислав Лем - Разследване

— Кой е? — запита тихо.

— Аз съм, Томсън.

— Изтече ли дежурството? — запита само за да каже нещо.

— Да, командоре.

Стояха така; Пиркс искаше отново да се обърне към стъклото, но онзи сякаш чакаше нещо.

— Сигурно искате нещо да ми кажете?

— Не — каза онзи, обърна се и тръгна в същата посока, от която беше дошъл.

„А това пък какво е?“ — помисли Пиркс. Имаше чувството, че специално го е търсил.

— Томсън! — извика той в тъмнината. Стъпките се приближиха. Томсън изплува от мрака, едва забележим във фосфоресциращото излъчване на висящите под прозореца въжета.

— Тук някъде има фотьойли — каза Пиркс. Отиде до противоположната стена и ги откри. — Поседнете при мен, Томсън.

Инженерът послушно се приближи. Седнаха срещу звездния прозорец.

— Искахте да ми кажете нещо. Слушам ви.

— Опасявам се… — започна онзи и спря.

— Няма нищо. Говорете, моля ви! Това личен въпрос ли е?

— Да. Напълно.

— Значи ще поговорим съвсем неофициално. А именно?

— Бих искал да спечелите — каза Томсън. — Предупреждавам веднага: длъжен съм да сдържа дадената дума и няма да ви кажа какъв съм в действителност. Но, така или иначе, искам да виждате в мен съюзник.

— Нима това е логично? — запита Пиркс. Мястото за разговор беше неудачно избрано — пречеше му това, че не вижда лицето на събеседника.

— Изглежда. Човекът би държал на това по понятни причини, а нечовекът — какво го чака, ако започне масово производство? Ще бъде зачислен в категорията на гражданите „Б“ или по-просто — на съвременните роби; ще стане собственост на някоя корпорация.

— Това не е сигурно.

— Но е напълно възможно. Това е, както с негрите: един или няколко в определена среда лесно постигат привилегированост, защото са различни, но когато станат много, веднага се появява проблемът за дискриминацията, интеграцията и така нататък.

— Е, добре. Значи трябва да ви считам за съюзник. А с това не нарушавате ли даденото обещание?

— Обещах да не разкривам какъв съм и нищо повече. Трябва да изпълнявам задълженията на атомник под вашето командуване. Това е всичко. Останалото е моя лична работа.

— Виждате ли, формално може би всичко е наред, но дали все пак не действувате срещу интересите на своите работодатели? Защото без съмнение ви е ясно, че тази постъпка противоречи на техните намерения?

— Възможно. Но и те не са деца: формулировките бяха ясни и еднозначни. Разработвани са от обединените юридически отдели на всичките заинтересовани фирми. Те са могли да включат отделен параграф, забраняващ предприемането на всякакви стъпки, подобни на моята сега, но там нямаше нищо подобно.

— Пропуск?

— Не зная. Може би. Защо питате за това? Или не ми вярвате?

— Исках да разбера вашите подбуди.

Томсън замълча.

— Това не бях предвидил — тихо каза той най-накрая.

— Кое?

— Това, че можете да вземете моята постъпка за неавтентична. Да я помислите, да речем, за уловка, планирана предварително. Все едно, че пристъпвате към игра, в която участвуват две страни; вие от едната, а всички ние — от другата. Значи ако сте си набелязал някакъв план, за да ни изпитате — имам предвид изпитание, което би могло да покаже примерно превъзходството на човека — и ако запознаете с този план един от нас, считайки го за съюзник, докато всъщност той е от противния лагер, той би измъкнал от вас ценна информация.

— Това, което говорите, е много интересно.

— Ами вие сигурно сте мислил вече за това. А аз — чак сега — очевидно съм бил прекалено погълнат от самия проблем — да се открия ли като ваш съюзник, или не. Не се съобразих с този аспект на играта. Май че извърших глупост, така или иначе, вие не можете да бъдете откровен,

— Дори да е така — каза Пиркс, — това още не е катастрофа; аз наистина няма нищо да ви кажа, но пък вие можете да ми кажете това-онова. Например — за своите колеги.

— Но то също може да се окаже фалшива информация — за да ви заблудя.

— Това вече оставете на мен. Известно ли ви е нещо?

— Да. Браун не е човек.

— Сигурен ли сте в това?

— Не. Но е твърде вероятно.

— С какви данни можете да го потвърдите?

— Вие сигурно разбирате, че всеки от нас е просто любопитен — кой от останалите е човек и кой не.

— Да.

— По време на подготовката за стартиране аз проверявах реактора; когато вие, Калдер, Браун и Бърнс се спуснахте в разпределителния център, тъкмо сменях блендите и като ви видях, ми хрумна нещо.

— Е?

— Имах подръка проба, взета от горещата зона на реактора — нали трябваше да проверя за радиоактивно замърсяване. Пробата не беше голяма, но знаех, че там има доста изотопи на стронций, затова когато влизахте, я взех с пинсет и я сложих между две оловни тухли, които лежаха отгоре на полицата до стената. Не ги ли забелязахте?