Станислав Лем - Разследване

— Това значи, че не можете да обичате? — попита Пиркс. Продължаваше да гледа ръцете си. — Но откъде тая сигурност? Това никой не знае, докато му дойде времето.

— Това не съм искал да кажа. Може би съм способен. Но тази любов би означавала нещо съвършено различно от вашата. Две чувства не ме напускат никога: удивление и смях. Така става, защото основната черта на вашия свят, която ми се натрапва отвсякъде, е неговата условност. Това се отнася не само до формата на машините или вашите нрави, но и до вашата телесност, която е послужила за модел на моята. Виждам, че всичко е могло да изглежда иначе, да бъде построено иначе, да действува иначе — и от това нямаше да бъде нито по-добро, нито по-лошо от това, което е. За вас светът преди всичко просто съществува и съществува като единствена възможност, а за мен от момента, в който изобщо започнах да мисля, светът не само беше, но беше смешен. Вашият свят — градове, театри, улици, семеен живот, борса, любовни трагедии и кинозвезди. Искате ли да чуете моето любимо определяне за човека? Същество, което най-охотно говори за това, което най-малко разбира. И вие смятате, че древността се характеризира с вездесъщност на митологията, а съвременната цивилизация — с нейното отсъствие? А откъде се вземат вашите най-фундаментални понятия? Греховността на телесното е следствие на старото еволюционно решение, което за икономия на средства е свързало отделителните и възпроизводителните функции в една и съща система от органи. Религиозните и философските възгледи са следствие на вашата биологична конструкция; хората са смъртни, а искат във всяко поколение да узнаят всичко, да разберат всичко, да изяснят всичко — и от това противоречие е възникнала метафизиката — като мост, който свързва възможното и невъзможното. А науката? Тя е преди всичко резигнация. Обикновено подчертават нейните успехи, но те идват бавно и най-често не могат да се сравняват с огромните загуби. Защото науката е в съгласие с тленността и нищожеството на индивида, който възниква като резултат на статистическата игра на сперматозоидите, борещи се за първенство в оплождането на яйцето. Тя е примирение с преходността, с необратимостта, с липсата на възмездие и висша справедливост, на окончателно познание и окончателно разбиране на всичко съществуващо — и това примирение би било даже героично, ако самите й творци по-често си даваха сметка какво създават в действителност! Избирайки между страха и смеха, избрах смеха, защото можех да си го позволя.

— Вие ненавиждате тези, които са ви създали, нали? — тихо запита Пиркс.

— Грешите. Смятам, че всяко битие, дори най-ограниченото, е по-добро от небитието. Онези, моите конструктори, сигурно не са могли да предвидят много неща, но аз съм им благодарен — даже повече, отколкото за интелекта — за това, че не са ми дали център на удоволствието. Във вашия мозък има такъв център, нали знаете?

— Четох някъде.

— Аз, изглежда, го нямам, благодарение на това не приличам на безног инвалид, който иска само едно — да ходи… Само да ходи, защото е невъзможно.

— А всички останали са смешни, така ли? — подсказа Пиркс. — А вие?

— О, аз също. Само че по друг начин. Всеки от вас, щом като съществува, има такова тяло, каквото има — и край, — а аз например можех да изглеждам като хладилник.

— Не виждам в това нищо смешно — измърмори Пиркс. Разговорът ставаше все по-мъчителен за него.

— Става въпрос за условността, за случайността — повтори Бърнс. — Науката е отказ от различни абсолюти: от абсолютното пространство, от абсолютното време, от абсолютната — тоест вечната — душа, от абсолютното — понеже е създадено от бога — тяло. Такива условности, които вие приемате като нещо реално, независещо от нищо, има много.

— Какво още е условно? Етическите норми? Любовта? Приятелството?

— Чувствата никога не са условни, макар че могат да възникнат от условни, общоприети предпоставки. Но въобще аз говоря за вас само защото в такава съпоставка ми е по-лесно да обясня какъв съм. Етиката несъмнено е условна, поне за мен. Не съм длъжен да постъпвам етично, а все пак постъпвам именно така.

— Това е интересно. А защо?

— Нямам никакъв „рефлекс на доброта“. Не съм способен на състрадание, както се казва, „по природа“. Но знам кога трябва да се проявява състрадание и съм в състояние да се приуча на това. Разсъдих, че това е нужно. По такъв начин като че ли запълних това празно място в себе си с помощта на логическото разбиране. Може да се каже, че имам „етика-протеза“, която съм конструирал така точно, че е „като истинска“.