Станислав Лем - Разследване

— Не разбирам.

— О, сигурно ме разбирате. Правех се на марионетка, физически — с известна скованост, и психически — с пасивно послушание… а когато започваха да се опиват от своите открития, аз внезапно прекъсвах играта. Предполагам, че са ме считали за дяволско изчадие.

— Дали не сте предубеден? Все пак това са само догадки, още повече че като преподавателки е трябвало да имат съответно образование.

— Човекът е същество доста нецялостно — флегматично каза Бърнс. — Това е неизбежно, ако възникваш така, както вие; съзнанието е част от мозъчните процеси, дотолкова отделена от тях, че в субективното усещане изглежда цялостна, но тази цялост е илюзия на интроспекцията. Останалите процеси, които носят съзнанието, както океанът — айсберга, не се усещат непосредствено, — но те напомнят за себе си и понякога така отчетливо, че съзнанието започва да ги търси. От такова търсене именно е възникнала представата за дявола като проекция във външния свят на онова, което съществува и действува в човека, в неговия мозък — но не се поддава на локализация, нито както мисълта, нито както ръката.

Бърнс се усмихна по-широко.

— Излагам ви кибернетичните основи на теорията на личността, която сигурно знаете. Логичната машина се различава от мозъка по това, че не може да има едновременно няколко взаимноизключващи се програми за действие. Мозъкът може да ги има — винаги ги има, — затова е поле на схватки у светците или опожарено полесражение на противоречия у по-обикновените хора… Невронната мрежа на жената е малко по-различна от тази на мъжа: това не засяга интелекта, пък и разликата е само статистическа. Жените по-лесно понасят съществуването на противоречията — така е в повечето случаи. Между нас казано, именно затова науката се създава предимно от мъже, защото тя представлява търсене на единното, което значи — на непротиворечивия порядък. Противоречията дразнят мъжете повече, затова те се стремят да ги отстранят, свеждайки многообразието към еднородност.

— Може би — каза Пиркс. — Значи затова смятате, че те са виждали у вас дявола?

— Това би било силно казано — отговори Бърнс, като сложи ръце на коленете си.

— Бях за тях в най-висша степен отблъскващ и поради това привличах. Бях реализирана невъзможност, нещо забранено, нещо, което е в разрез със света, разбран като естествен порядък, и техният страх беше не само желание за бягство, но и желание за самоунищожение. Дори ако никоя от тях не е признала открито това пред себе си, аз мога да го кажа вместо тях: в техните очи аз бях бунт срещу покорността пред биологичните закони. Бях въплътен бунт срещу Природата, същество, в което биологически рационалната, следователно користна връзка на чувствата с функцията за поддържане на рода — разкъсана. Унищожена.

Рязко погледна Пиркс.

— Вие мислите, че това е философия на кастра̀та? Не — защото не бях осакатен; затова не съм същество по-низше, а само по-различно от вас. Същество, за което любовта е — във всеки случай може да бъде — също така безкористна, също така неслужеща на нищо, както смъртта; затова вместо ценно оръжие става ценност сама за себе си. Ценност, разбира се, с отрицателен знак — като дявола. Защо стана така? Създадоха ме мъжете, на тях им беше по-лесно да конструират потенциален съперник, отколкото потенциален обект на страст. Вие как мислите? Прав ли съм?

— Не зная — каза Пиркс. Не гледаше към него — не можеше да го гледа. — Не зная. Конструкцията се е определяла от различни фактори — може би икономически преди всичко.

— Сигурно — съгласи се Бърнс. — Но и тези, които споменах, са изиграли също своята роля. Само че всичко това, господин командоре, е една голяма грешка. Казах ви какво хората чувствуват към мен — но те създават само още една митология, митологията на нелинейника, защото не съм никакъв дявол — това май е ясно — и не съм също така потенциален еротичен съперник, което може би не е толкова ясно. Изглеждам като мъж и говоря като мъж, и психически съм сигурно в някаква степен мъж, но именно в някаква степен… Но впрочем то няма почти нищо общо с въпроса, заради който дойдох при вас.

— Не се знае, не се знае — подхвърли Пиркс. Не откъсваше поглед от сплетените си ръце. — Говорете по-нататък.

— Щом искате… Но ще говоря само от свое име. Нищо не зная за другите. Като личност възникнах на два етапа; от предварителната програма и от обучението. И човекът възниква така, но първият фактор при него играе по-малка роля, защото идва на този свят слабо развит, а аз физически бях отведнъж такъв, какъвто съм сега, и не трябваше да се уча толкова дълго като детето. Поради това, че не зная ни детство, ни юношество, а бях мултистат, в който отначало вложиха маса предварителни програми, а после го тренираха по всевъзможни начини и тъпчеха с множество информация — поради това станах по-еднороден, отколкото който и да е от вас. Защото всеки човек е ходеща геологическа формация, преминала през хиляда горещи епохи и още хиляда — ледникови, когато слоеве са се отлагали върху слоеве — най-напред онзи, неизбежният, защото е първи и поради това несравним с нищо свят преди запознанството с езика, който по-късно загива, погълнат от него, но все пак се таи някъде на дъното; това е нашествието на цветове, форми и миризми в мозъка, нахлуване през органите на сетивата, които се отварят след раждането; чак после се достига до поляризирането на света на „свят“ и „несвят“ или на „неаз“ и „аз“. А после — тези приливи на хормоните, тези противоречиви — на различни нива — програми на влечения и убеждения; историята на човешкото формиране е история на сражения: на мозъка срещу себе си… Не познавам всичките тези безумства и разочарования, не съм преминавал през тези епохи и затова у мен няма нито следа от детството. Способен съм на вълнения, сигурно бих могъл даже да убия — но не от любов. Думите в моите уста звучат както във вашите, но за мен те означават нещо друго.