Станислав Лем - Разследване

— Това не е доказателство.

— О, не, разбира се, че не. Но заедно с останалото все пак… И освен това още нещо.

— Е?

— Той не пише писма. В това не съм стопроцентово уверен, но сам видях например как Бъртън в хотела пусна писмо в кутията.

— А разрешават ли ви да пишете писма?

— Не.

— Както виждам, строго спазвате условията на договора — промърмори Пиркс. Той се изправи на леглото и като приближи лице към лицето на Браун, запита, без да бърза.

— Защо нарушихте дадената дума?

— Как? Какво казахте?! Командоре!

— Нали дадохте дума, че ще запазите в тайна своята същност.

— А! Да. Дадох. Смятам обаче, че има ситуации, в които човек не само има това право, но даже е задължен да го направи.

— Например?

— Сега именно е такава ситуация. Взели са металически кукли, облепили са ги с пластмаса, изчервили, размесили с хората, като фалшиви карти, и искат от това да направят бизнес. Мисля, че всеки порядъчен човек би постъпил като мене — а нима още никой не се е обърнал към вас?

— Не. Вие сте първият. Нали току-що стартирахме… — каза Пиркс и макар да го рече съвсем равнодушно, думите му не бяха лишени от ирония; но Браун, дори и да забеляза това, с нищо не се издаде.

— Ще се постарая и в бъдеще да ви помагам през целия рейс. И от своя страна ще направя всичко, което сметнете за необходимо…

— Защо?

Браун примига с куклените си ресници.

— Как така — защо? За да ви бъде по-лесно да отличите хората от нехората…

— Браун, все пак взехте тези осем хиляди долара, нали?

— Да. И какво от това? Бях нает като пилот. А аз съм пилот. При това не съвсем лош.

— След връщането ще вземете и останалите осем хиляди, за две-три седмици. За такъв полет никой не дава никому шестнайсет хиляди долара: нито на пилот от първи космически клас, нито на лоцман, нито на навигатор. Никому. Значи сте получили тези пари за мълчанието. Не само по отношение на мен: по отношение на всички — и на конкурентните фирми, ако искате. Искали са да ви опазят от всички съблазни.

Онзи го гледаше с изумление на красивото си лице.

— Значи вие ме упреквате за това, че сам дойдох и казах?…

— Не. В нищо не ви упреквам. Постъпили сте така, както сте смятали за необходимо. Какъв е вашият КИ?

— Коефициент за интелигентност? Сто и двадесет.

— Това е достатъчно, за да се ориентирате в някои основни положения. Е, кажете ми, каква полза мога да имам от това, че споделихте своите подозрения за Бърнс?

Младият пилот стана.

— Командоре, моля за извинение. Ако е така — станало е недоразумение. Исках по-добре… Но щом считате, че аз… с други думи, моля да забравите за това… но помнете, че…

Той не довърши, забелязвайки усмивката на Пиркс.

— Я сядайте. Седнете де! Хайде!

Браун седна.

— Какво недоизказахте? Какво да помня? Това, че обещах да не кажа на никого за този разговор? Нали? Е, а ако аз на свой ред сметна, че мога да кажа? Спокойно! Командирът не се прекъсва. Виждате ли, не е толкова просто. Вие дойдохте при мен с доверие — и аз оценявам това доверие. Но… едно е доверие, а друго — разсъдък. Да кажем, че зная със сигурност благодарение на вас кой сте вие и кой — Бърнс. И какво ще ми даде това?

— Това… това е вече ваша работа. Вие сте длъжен след този рейс да оценявате пригодността…

— Точно така! Пригодността на всеки. Но нали не мислите, Браун, че ще пиша неистини? Че ще напиша минуси не на по-лошите, а на нехората?

— Това не е моя работа — стегнато проговори пилотът, който по време на целия разговор се въртеше неспокойно на креслото. Пиркс го изгледа така, че той замлъкна.

— Само моля не разигравайте усърден ефрейтор, който не вижда по-далеч от козирката си. Ако сте човек и чувствувате солидарност с хората, вие трябва да се опитате да оцените цялата история и да осъзнаете своята отговорност.

— Как така „ако“? — трепна онзи. — Вие не ми вярвате? Значи… Вие мислите, че…

— О, не, откъде-накъде! Казах го просто така — бързо го прекъсна Пиркс. — Вярвам ви. Разбира се, че ви вярвам. И понеже вече се издадохте, аз нямам намерение да оценявам вашата постъпка от морална гледна точка, моля ви и занапред да поддържате с мен извънслужебен контакт и да ми съобщавате всичко, което забележите.

— Сега вече нищо не разбирам — каза Браун и неволно въздъхна. — Отначало ме ругаехте, а сега…

— Това са две различни неща, Браун. Щом като ми казахте онова, което не биваше да ми казвате, всякакво отстъпление би било безсмислено. Съвсем друг е въпросът с парите. Може би наистина трябваше да ми кажете. Но на ваше място не бих взел тези пари.