Станислав Лем - Разследване

— Разбирам — отговори Пиркс. — Време ми е. Днес трябва да приема кораба.

— На покрива имам хеликоптер — каза Мак Гир, ставайки. — Да ви откарам?

— Не, благодаря. Ще отида с метрото. Не обичам да рискувам, знаете… Значи ще съобщите на началството за моите черни помисли?

— Щом искате.

Мак Гир търсеше в джоба следващата пура.

— Трябва да ви кажа, че се държите доста странно. Какво всъщност искате от тях? Това са отлични специалисти, при това наистина порядъчни! Уверявам ви! Ще направят всичко за вас!

— Ще се постарая да направят още повече — отговори Пиркс.

Пиркс наистина не прости на Браун историята с бога и нарочно му телефонира на другия ден; в ЮНЕСКО му дадоха номера на телефона, на който би могъл да намери своя „нелинеен пилот“. Даже позна гласа му, когато завъртя номера.

— Чаках ви — каза Браун.

— Е, как решихте? — запита Пиркс. Чувствуваше странна тежест в сърцето; когато подписваше книжата на Мак Гир, му беше много по-леко. Тогава му се струваше, че ще се справи. Сега не беше чак толкова сигурен в себе си.

— Имах малко време — каза Браун със своя равен, приятен глас. — Затова мога да кажа само това: учили са ме на вероятностен подход. Изчислявам шансовете и на това основание действувам. В този случай — 90% са „не“, може би даже 99,99%, но има една стотна шанс за „да“.

— Че има?

— Да.

— Добре. Можете да се явите с останалите. Довиждане.

— Довиждане — отговори мекият баритон и слушалката звънна при поставянето. Без да знае защо, Пиркс си спомни този разговор, когато пътуваше към ракетодрома. Някой вече беше уредил всички формалности в диспечерната — може ЮНЕСКО, а може фирмите, които му бяха „произвели“ командата. Във всеки случай нямаше нито нормалния санитарен контрол, нито някой проверяваше документите на неговите „хора“ — стартът бе определен за два и четиридесет и пет, тоест в такова време, когато движението е минимално. Трите големи спътника-предаватели вече се намираха в люковете. „Голиат“ беше кораб със среден тонаж (шест хиляди тона маса в покой) и висока автоматизация на обслужването: беше слязъл от стапела едва-преди две години; имаше великолепен, съвършено лишен от термични колебания реактор на бързи неутрони, който заемаше някакви си десет кубически метра, което е нищо, а имаше номинална мощност четирийсет и пет милиона конски сили и седемдесет милиона максимум — за кратковременни ускорения.

Пиркс не знаеше какво е станало с неговите „хора“ в Париж — в хотел ли са живели, или някаква фирма им бе наела квартири (дори му хрумна гротескната, зловеща мисъл, че може би през тези два дни инженер Мак Гир някак си ги е „изключил“ и подредил в сандъци); не знаеше дори как са се добрали до ракетодрома.

Те го чакаха в отделна стая на диспечерната, всички имаха куфари, някакви вързопи и малки несесери с люлеещи се на дръжките именни табелки. Когато ги видя, през главата на Пиркс минаха всякакви идиотски остроумия — че там сигурно имат френски ключове, тоалетни масльонки и други подобни. Но никак не му беше до смях, когато, поздравявайки се с тях, представи пълномощията и документите, необходими за потвърждаване на стартовата готовност; след това — два часа преди определеното време — излязоха на плочата, осветена от един прожектор, и в колона се отправиха към снежнобелия „Голиат“. Той напомняше огромно, току-що разопаковано кюлче захар.

Стартът не беше проблем. „Голиат“ можеше да стартира почти без всякаква помощ — трябваше само да се настроят програмите на всички автоматични и полуавтоматични устройства. Не мина и половин час, а те бяха оставили зад себе си нощното полукълбо на Земята с фосфоресциращия обрив на градовете; тогава Пиркс не издържа и погледна; великолепно е това зрелище — когато слънцето на разсъмване прочесва с лъчите си атмосферата, и макар да беше наблюдавал не един път този огромен сърп на пламтящата дъга — никак не му омръзваше. След няколко минути минаха край последния навигационен спътник, промъквайки се през гъстото свистене и писък на сигналите, с които бяха претъпкани работещите информационни машини („електронна бюрокрация на космоса“, както Пиркс ги наричаше), и излязоха над еклиптиката. Тогава Пиркс нареди на първия пилот да остане при пулта за управление и отиде в каютата си. Не минаха и десет минути, когато на вратата се почука.

— Моля!

Влезе Браун. Той старателно затвори вратата, приближи до Пиркс, който седеше на койката, и каза сподавено: