Станислав Лем - Разследване

— Не разбрах добре. Къде всъщност е разликата?

— В това, че действувам в съответствие с логиката на приетите аксиоми, а не в съответствие с инстинкта. Аз нямам такива инстинкти. Едно от вашите нещастия е там, че освен тях почти нищо нямате. Не зная, може би някога е било достатъчно, но днес съвсем не е достатъчно. Как се проявява на практика така наречената „любов към ближния“? Ще се смилите над жертвата на случая и ще й помогнете. Но ако застанете пред десет хиляди жертви едновременно, няма да можете да ги обхванете с милосърдието си. Съчувствието има малка вместимост и е почти неразтегливо. То служи добре, докато става дума за единици, и е безпомощно, когато се появи масата. А именно техническият прогрес разрушава все по-ефективно вашия морал. Ореолът на етична отговорност обхваща едва първите звена на веригата от причини и следствия — твърде малобройни. Този, който задвижва процеса, не се чувствува ни най-малко отговорен за далечните му последици.

— Атомната бомба?

— О, тя е само един от хилядите примери, В сферата на морала сте може би най-смешни.

— Защо?

— Мъжът и жената, за които се знае, че ще създадат недоразвито потомство, могат да имат деца. Това е морално допустимо.

— Бърнс, това никога не е сигурно: може да бъде само вероятно във висока степен.

— Но моралът е детерминистичен като счетоводна книга, а не статистически като космоса. Командоре, така можем да разсъждаваме цяла вечност. Какво още искате да знаете за мен?

— Вие сте се състезавал с хора в различни експериментални ситуации. Винаги ли побеждавахте?

— Не. Проявявам се толкова по-добре, колкото повече алгоритмизация, математика и точност изисква задачата. Моят произход от цифровите машини си отмъщава…

— Как изглежда това на практика?

— Ако ситуацията се усложни прекомерно, ако количеството на новите фактори прекалено нарасне, аз се обърквам. Човекът, доколкото ми е известно, в такива случаи се старае да се опре на догадката, тоест на приблизителното решение, и понякога успява, а аз не умея това. Трябва да отчета всичко точно и ясно, а ако не успея — загубвам.

— Това, което ми казахте, е много важно, Бърнс. Значи в аварийна ситуация например, при някаква катастрофа?…

— Не е толкова просто, командоре, защото не чувствувам страх, във всеки случай не както човекът, и макар че заплахата от гибел, естествено, не ми е безразлична, аз не си изгубвам ума, както се казва, а в такива условия самообладанието може да компенсира недостатъка от интуиция.

— Вие се опитвате да овладеете ситуацията чак до края?

— Да, даже тогава, когато виждам, че губя.

— Защо? Това не е ли ирационално?

— То е само логично, понеже така съм решил.

— Благодаря ви. Може би наистина ми помогнахте — каза Пиркс. — Кажете ми още само това: какво смятате да правите, след като се върнем?

— Аз съм кибернетик-невролог, и то не лош. Творческите ми способности са малко, защото те са неотделими от интуицията, но за мен и така ще се намери достатъчно интересна работа.

— Благодаря ви — повтори Пиркс.

Бърнс стана, поклони се леко и излезе. Пиркс скочи от койката още щом вратата зад него се затвори и започна да ходи от едната стена до другата.

Боже господи, за какъв ли дявол ми трябваше?! Сега вече нищо не зная. Или е робот, или… Но все пак май казваше истината. Но откъде се взеха тези обилни излияния? Цялата история на човечеството плюс „критика отвън“… да кажем, че говори истината. В такъв случай трябва да провокирам порядъчно забъркана ситуация. Но тя трябва да бъде достатъчно правдоподобна, за да не проличи, че съм я нагласил. Значи трябва да бъде реална. С други думи, трябва да си рискувам главата. Опасност, макар и изкуствено предизвикана, но сама по себе си истинска?

Удари с юмрук по отворената длан.

А ако и това е било само тактическа маневра? Тогава не е изключено, ще си счупя главата, и при това ще избия всички хора, а корабът ще бъде закаран на земята от роботите, на които нищо няма да им стане! Ето какво би довело онези господа до буен възторг — каква феноменална реклама? Каква гаранция за безопасност на корабите, екипирани с такива команди! Какво, не е ли така? Значи от тяхна гледна точка подобна хватка — да ме уловят на куката на искреността — би било дяволски ефективно!

Крачеше все по-бързо.

Трябва някак си да проверя дали това е истина. Да допуснем, че в края на краищата разпозная всички. На борда има аптечка. Бих могъл да сложа в яденето по капка апоморфин. Хората ще се изпоразболеят, а онези сигурно не. Естествено, че не. Е, и каква полза? Първо — почти сигурно всички ще се сетят, че аз съм го направил. И после, дори ако се окаже, че Браун е човек, а Бърнс не, от това съвсем не следва, че всичко, което ми казаха, е истина. Може би само за себе си са казали истината, а всичко останало е стратегическа маневра? Момент. Бърнс действително ми подсказа определен изход, говорейки за недостига на интуиция. Да, но Браун? Хвърли подозрението върху Бърнс. Именно върху Бърнс, който веднага след това дойде и го потвърди! Не стана ли прекалено лесно? От друга страна, ако всичко е станало в резултат на незапланираната, тоест независима инициатива на всеки от тях поотделно, тогава и това, че най-напред Браун посочи Бърнс, и това, че после Бърнс дойде, за да го потвърди — би била чиста случайност. Ако са го планирали, сигурно биха избягнали такъв примитивизъм, защото твърде явно насочва към някои мисли. Започвам да се заплитам! Почакай! Ако сега дойде още някой, това ще означава, че и онова е било измама. Игра. Само че сигурно никой няма да дойде — играта би станала съвсем прозрачна, — не са толкова глупави. Да, но ако говорят истината? Пък може и още някому да хрумне…