Станислав Лем - Разследване

Пиша тези бележки една година след приключването на историята с „Голиат“. Удаде ми се съвсем неочаквано да открия материали, които се отнасят до нея. И макар че потвърждават подозрението, което изпитвах, засега не искам да ги публикувам. В моята реконструкция на събитията все още има прекалено много предположения. Може би някога историците на космонавигацията ще се заемат с това дело.

За процеса пред Космическата палата се носеха противоречиви слухове. Говореше се, че определени кръгове, свързани със заинтересованите електронни фирми, много държат да ме дискредитират като командир на кораба. Отзивът за резултатите на експерименталния рейс, който публикувах в „Алманах по космонавигация“, би имал съмнителна стойност, ако авторът му беше заклеймен от присъдата на Трибунала за наказуеми грешки в командуването на кораба. От друга страна, чух от една личност, заслужаваща доверие, че съставът на Трибунала не е бил случаен: мен също ме удиви значителният брой юристи и теоретици по космическо право при наличието на само един космонавт-практик. Затова на преден план изпъкна такъв формален въпрос: дали моето поведение по време на аварията е било съгласувано или несъгласувано с устава на космическата навигация. Защото ме обвиниха, че съм бил престъпно пасивен, като не съм дал заповед на пилота, който пък започнал да действува по собствено усмотрение. Същата личност ме убеждаваше, че веднага след запознаването с обвинителния акт е трябвало да предявя иск срещу онези фирми, защото те са косвените виновници: те са гарантирали както пред ЮНЕСКО, така и пред мен, че на „нелинейниците“ — като членове на командата — може да имаме безгранично доверие, докато междувременно Калдер едва не уби всички ни.

Обясних на този човек на четири очи защо не го направих. Обвиненията, с които можех да се явя пред Трибунала, бяха лишени от доказателствена сила. Защитниците на фирмите несъмнено щяха да твърдят, че Калдер, докато е могъл, се е мъчил да спаси и кораба, и всички нас, а въртеливата прецесия, която вкара „Голиат“ в премятане, е била за него такава изненада, каквато и за мен, и цялата му вина се състои в това, че вместо да се остави на произвола на съдбата и да чака, докато корабът се разбие в пръстена или щастливо се промъкне през Касини — вместо такава несигурност, която все пак обещава спасение на всички, е избрал такава сигурност, която ще унищожи хората на борда. Простъпка, съвсем ясно неизвинима и дискредитираща го напълно — и все пак несравнимо по-малка от това, в което аз още тогава започнах да го подозирам. Затова не можех да го обвинявам в по-малкото зло, след като бях уверен, че в действителност всичко е протекло другояче; поради липса на доказателства не можех да обвиня публично този по-значителен и опасен замисъл и предпочетох да изчакам присъдата.

Присъдата сне от мен всички обвинения и същевременно не обърна внимание на едва ли не ключовия въпрос в цялата катастрофа, а именно каква заповед е трябвало да издам. Подминаха го някак автоматично, щом Трибуналът реши, че съм действувал правилно, разчитайки на отличните знания и професионално умение на пилота. Щом като даването на заповеди изобщо не е било мое задължение, никой вече не питаше какви именно заповеди са били необходими. Това беше добре дошло: защото онова, което бих могъл да отговоря на такъв въпрос, щеше да прозвучи като фантастична приказка. Тъй като смятах и продължавам да смятам, че аварията със сондата не е била случайна, а умишлено предизвикана от Калдер, че той, дълго преди да достигнем Сатурн, е построил план, който щеше едновременно и да докаже правотата ми, и да ме убие заедно с останалите хора на „Голиат“, защо е постъпил така — друг въпрос. Тук мога да разчитам само на догадки.

И така, да започнем с втората сонда. Техническите експерти установиха, че аварията с нея е предизвикана от нещастно стечение на обстоятелствата. И най-щателните изследвания в дока на Земята не успяха да открият никакви следи от саботаж. Убеден съм, че не достигнаха до истината. Ако беше отказала първата сонда, предназначена за въвеждане в пролуката, щяхме веднага да се върнем, без да изпълним задачата, защото останалите две сонди не можеха да я заместят: нямаха на борда си научноизследователска апаратура. Ако беше отказала третата сонда, можехме да се върнем с изпълнена задача, защото на първата сонда й беше достатъчен един „контролен пазач“, какъвто би станала втората сонда. Но именно тя ни подведе и ни остави насред пътя със започната, но недовършена задача.