Станислав Лем - Разследване

В това време Калдер не можеше да повярва, че неговият идеален план се руши. Нашият дуел се разигра в продължение на няколко десетки секунди — но какъв противник всъщност бях аз, след като нищо не разбирах! Чак по-късно в паметта ми се обединиха откъслечните и невинни на вид факти. Спомних си колко често седеше сам при главния калкулатор на кораба, който служи за решаване на трудни навигационни задачи. С каква старателност изтриваше всички записи в блоковете на паметта, привършвайки изчисленията. Сега си мисля, че той още тогава е изчислявал различните варианти на аварията, че я е подготвил с най-големи подробности, че си е моделирал тази катастрофа. Не е вярно, че е управлявал над пръстените, извършвайки наум светкавични изчисления, като се е основавал само на показанията на гравитомерите. Нищо не е трябвало да изчислява. Всички изчисления са му били готови: с помощта на машината е съставил таблица на приближени решения и сега само е проверявал попадат ли показанията на гравитомерите в рамките на съответните значения.

Обърках му този безпогрешен план, протакайки издаването на заповеди. Тези заповеди той е чакал като спасение, защото са били основата на неговия план. В онези секунди за това нито помислих, нито си спомних, но нали в командната кабина се намираше ухото на Земята — надеждно запечатано, но безотказно улавящо всяка казана дума. Всичко, което се говори при пулта за управление, се фиксира от регистриращите апарати.

Ако „Голиат“ с мъртва команда се спуснеше на космодрома, следствието щеше да започне от прослушването на тези ленти. Затова трябваше да бъдат в идеален порядък и недокосвани. И от тях трябваше да звучи моят глас, заповядвайки на Калдер да се върне към Сатурн, да се приближи към пръстена, а после — да увеличи тягата за погасяване на опасната прецесия.

Още не съм изяснил защо неговият план беше съвършен. Дали не съм могъл да дам заповеди, осигуряващи успеха на новозапочнатата операция? Ето, чак няколко месеца след приключването на процеса седнах зад изчислителната машина, за да проверя какви шансове всъщност е имало — за успешно извеждане в орбита на последната сонда — с такава маневра, която не излага на опасност нито нас, нито кораба. И се оказа, че такива шансове изобщо не е имало! Значи Калдер е изчислил и изготвил от елементите на математическите уравнения прецизно цяло — същинска машина за екзекуция; не беше оставил никаква пролука, никаква спасителна вратичка нито за моите, нито за каквито и да са, даже свръхестествени, навигационни способности; нищо не можеше да ни спаси. Нито страничната тяга на сондата, нито силната прецесия, нито смъртоносният полет са били за Калдер неочаквани, защото именно тези условия той е планирал предварително, именно тях е търсил по време на многочасовите изчисления. Значи е било достатъчно да наредя връщане на Сатурн, и щяхме да влезем в откриващата се пред нас гибелна фуния. Естествено, тогава Калдер би могъл дори да се осмели на „неподчинение“ във вид на плаха критика на някоя от поредните ми заповеди, с която в отчаяние щях да се мъча да погася бясното въртене на кораба. Лентите щяха да запечатат тази последна проява на неговата лоялност, щяха да демонстрират, че до края е искал да ни спаси.

Впрочем нямаше да мога дълго да давам каквито и да е нареждания… Бързо щях да онемея под пресата на налягането, което щеше да ни затвори очите: щяхме да лежим, захлупени от тежкия саван на гравитацията, с изтичаща кръв… и тогава единствено Калдер щеше да стане, да скъса пломбите на предпазителите и да обърне кораба назад — с командна кабина, пълна с трупове.

Но аз — несъзнателно — му обърках сметките. Не беше предвидил моята реакция, защото, ориентирайки се блестящо в небесната механика, той не се ориентираше дори приблизително в психичната механика на човека. Когато не се възползувах от великолепната възможност, когато замълчах, вместо да го подбутвам със заповеди, той се обърка. Не знаеше какво да прави. Отначало сигурно се е учудил, но е приписал моето бавене на вялото, пипкаво човешко мислене. После се е обезпокоил, но не е посмял да ме пита какво да прави, защото моето мълчание му се е сторило многозначително. Понеже той самият не е могъл да изчака пасивно, не е допускал, че някой друг — още повече командирът — е способен на това. Щом мълчах — очевидно знаех защо мълча. Сигурно го подозирах. Или бях разгадал играта му? Може би все пак го бях надиграл? Щом не давах заповеди, щом от лентите нямаше да прозвучи моят глас, водещ кораба към катастрофа, това за него означаваше, че съм предвидил всичко, че съм го надхитрил! Не зная кога е решил това: но всички забелязаха неговата несигурност, и Куин също спомена за нея в своите показания. Калдер му даде някакви не особено смислени поръчения… после внезапно обърна… всичко това беше доказателство за смущение. Налагаше се да импровизира, а именно там беше най-слаб. Страхуваше се да не заговоря: може би щях да го обвиня — пред подслушващите ленти — в саботаж? Тогава ненадейно даде силна тяга; все пак успях да извикам да не влиза в пролуката: даже и тогава не ми беше ясно, че той съвсем не възнамерява да мине през нея! Но този вик, регистриран от лентите, вече зачеркна този нов, импровизиран план; затова той веднага намали скоростта. Ако лентите повтореха на Земята моя вик и нищо повече — нима това нямаше да бъде пагубно за него? Как щеше да се оправдава, как би могъл да обясни дългото мълчание на командира и този внезапен — последен вик? Трябваше да се обадя пак — поне за да докажа, че съм още жив… Защото от моя вик беше разбрал, че все пак е сбъркал, че аз не зная всичко; уставно ми отговори, че не е чул заповедта и веднага започна да разкопчава колана; това беше последната му стъпка, последният опит — той игра ва банк.