Станислав Лем - Соларис

На здрачаване — връщам се към горните събития — всички спасителни апарати се прибрали, с изключение на големия товарен хеликоптер на Бертон. Той се появил над Базата, когато съвсем се стъмнило и вече сериозно започнали да се безпокоят и за него. Бертон се намирал в състояние на нервен шок. Щом се измъкнал от хеликоптера, хукнал да бяга. Когато го хванали, той викал и плакал. За мъж, който имал зад себе си седемнадесет години космическо летене, много пъти при най-тежки условия, държанието му учудвало. Лекарите били на мнение, че и той се е отровил.

След два дни Бертон, който, дори след като душевното му равновесие се възстановило привидно, не искал нито за миг да излезе вън от главната ракета на експедицията, нито дори да се приближи до прозореца, от който се открива изглед към океана, заявил, че иска незабавно да даде рапорт за своя полет. Той силно настоявал и твърдял, че това е извънредно важно. Рапортът му бил разгледан от експедиционния съвет, но той го намерил дотолкова невероятен, че го отдал на болната фантазия на човек, отровен от газовете на атмосферата, и като такъв бил приложен не към историята на експедицията, а към историята на болестта на Бертон.

Приложението даваше само тия сведения. Аз разбрах, че ядката на цялата работа е самият рапорт на Бертон — това, което е довело летеца до нервно сътресение. Повторно се заех да прегледам книгите и да търся „Малък апокриф“, но не можах да го намеря. Чувствувах се страшно уморен, та реших да отложа търсенето за другия ден и напуснах кабината. Когато минавах край алуминиевото стълбище, забелязах по стъпалата петна от светлина, която идеше отгоре. Значи, Сарториус, въпреки късния час, работеше още. Реших, че трябва да се видя с него.

На горния етаж беше малко по-топло. В широкия нисък коридор се усещаше слабо течение. Късовете хартия буйно трептяха над вентилационните отверстия. Вратата на главната лаборатория беше направена от дебела плоча грапаво стъкло в метална рамка. Отвътре стъклото беше затъмнено с някаква материя. Светлината идеше само от тесните прозорчета под тавана. Натиснах дръжката, но, както и очаквах, вратата беше заключена. Вътре беше тихо, от време на време се чуваше слаб звук, като пращене на газова лампа. Почуках — никакъв отговор.

— Сарториус! — извиках аз. — Доктор Сарториус! Това съм аз, новият, Келвин! Трябва да се видя с вас, моля ви се, отворете!

Слабо шумолене, сякаш някой стъпваше по смачкана хартия, и — отново тишина.

— Това съм аз, Келвин! Вие сте чували за мене! Долетях с „Прометей“ преди няколко часа! — виках аз, като приближавах устни до мястото, където вратата беше закрепена за касата. — Доктор Сарториус! Тук няма никого! Само аз съм! Отворете ми!…

Мълчание. След това — слабо шумолене. Няколко иззвънтявания, много ясни, сякаш някой редеше метални инструменти върху метален поднос. Изведнъж се вкамених. Дочух пъргаво и леко потропване на малки крачета. Сякаш в стаята тичаше дете. Може би… Може би пък някой вътре необикновено сръчно имитираше този звук, като барабанеше с пръсти по някаква празна кутия с много добър резонанс.

— Доктор Сарториус! — изревах аз. — Ще отворите ли, или не?

Никакъв отговор. Само отново този детски тропот и едновременно няколко бързи, едва доловими едри крачки, сякаш този човек вървеше на пръсти. Но ако вървеше, той не можеше едновременно и да имитира вървене на дете. „Какво впрочем ме интересува тая работа!“ — помислих аз и като не можах да удържа яростта, която почваше да ме обладава, изкрещях:

— Доктор Сарториус! Не съм летял петнадесет месеца, за да ми разигравате комедия! Броя до десет! После ще изкъртя вратата!

Съмнявах се, че това ще ми се удаде.

Изстрелите на газовия пистолет не са много силни, но аз бях решил да изпълня заплахата си така или иначе дори ако се наложеше да потърся взривни вещества, каквито сигурно не липсваха в складовете. Казах си, че не бива да отстъпя; това значи, че не бива да играя все с тия белязани с печата на безумието карти, които положението ми пъха в ръцете.

Разнесе се шум, като че ли някой се бореше с някого или влачеше нещо, завесата отвътре се отмести малко, може би около половин метър, върху матовата, като че ли със скреж покрита врата падна висока сянка и най-после се чу леко прегракнал дискант:

— Ще отворя, но преди това трябва да ми обещаете, че няма да влезете вътре!

— Тогава за какъв дявол ще отваряте? — изкрещях аз.

— Аз ще изляза при вас.