Станислав Лем - Соларис

— Ще се присъединя към вас — отговорих флегматично аз. — Нали имате някакъв план за изследвания? Някакъв нов стимулатор, рентген или нещо подобно, нали?

— Рентген? — Той повдигна вежди. — Откъде знаеш това?

— Вече не си спомням. Каза ми го някой. Може би на „Прометей“. Е, какво? Правите ли го вече?

— Не зная подробностите! Това беше идея на Гибарян. Започнаха със Сарториус. Но как си можал да научиш това!

Свих рамене.

— Не знаеш подробностите? Та това е твое задължение, то влиза в кръга на … — не довърших аз и млъкнах.

Той мълчеше. Шумът, който идваше от климатизаторите, утихна, а и температурата се задържа на поносима височина. Снаут отиде до командното табло и започна да включва контактите без всякакъв смисъл, защото главният прекъсвач беше изключен. Поигра си така известно време, после промърмори:

— Трябва да се извършат формалностите във връзка с… това…

— Моля?

Снаут се обърна към мене и ме погледна с ярост. Не мога да кажа, че съзнателно исках да го изкарам вън от кожата му, но не разбирах нищо от играта, която се разиграваше тук, и предпочитах да бъда сдържан. Острата му адамова ябълка подскачаше над черния пуловер.

— Ти ходи в стаята на Гибарян — каза внезапно той.

Това не беше въпрос.

Вдигнах очи и го загледах спокойно в лицето.

— Ти ходи в стаята му — повтори той. Направих движение с глава, като че исках да кажа: „Е, да кажем, че съм ходил“ или: „Да предположим.“

Исках да продължи.

— Кой беше там? Значи, знаеше за нея!

— Никой. Кой можеше да бъде?

— Защо тогава не ме пусна?

Аз се усмихнах.

— Защото се уплаших. След твоето предупреждение, когато дръжката мръдна, аз я задържах инстинктивно. Защо не се обади, че си ти? Щях да те пусна.

— Помислих, че вътре е Сарториус — каза той неуверено.

— Та какво от това?

— Как мислиш ти, какво е станало там? — отвърна той на въпроса ми с въпрос.

Аз се поколебах за миг.

— Ти би трябвало по-добре от мен да знаеш това. Къде е той?

— В хладилника — отговори Снаут веднага. — Пренесохме го още сутринта… поради горещината.

— Къде го намери?

— В гардероба.

— В гардероба? И мъртъв?

— Сърцето му още биеше, но беше спрял да диша. Агонизираше.

— Опита ли се да го спасиш?

— Не.

— Защо?

Той се поколеба.

— Не успях. Умря, преди да го сложа да легне.

— Прав ли беше в гардероба? Между комбинезоните.

— Да.

Той отиде до малкото бюро в ъгъла и донесе оттам някакъв лист. Сложи го пред мене и каза:

— Изготвих един временен протокол. Много добре, че си разгледал стаята. Причината за смъртта… инжекция със смъртоносна доза перностал. Така е написано тук.

Хвърлих поглед върху краткия текст.

— Самоубийство… — повторих аз тихо. — А причината?

— Душевно разстройство, депресия… или как да го нарека… Ти по-добре разбираш тия работи.

— Разбирам само това, което съм видял с очите си — отговорих и дигнах глава към него, понеже се беше надвесил над мен.

— Какво искаш да кажеш с това? — спокойно попита той.

— Сложил си инжекция с перностал и се скрил в гардероба, нали? Ако е било така, тогава не е нито депресия, нито душевно разстройство, а направо остра психоза. Параноя. Навярно му се е струвало, че вижда нещо… — говорех аз все по-бавно, като го гледах в очите. Той пак се приближи до таблото на предавателя и отново започна да си играе с контактите.

— Тук е твоят подпис — обадих се след малко. — А Сарториус?

— Той е в лабораторията. Вече ти казах. Не се мярка никакъв. Допускам, че…

— Че какво?

— Че се е заключил.

— Заключил се? Хубава работа! Заключил се… Да не би и да се е барикадирал?

— Възможно е.

— Снаут — казах аз, — в Станцията има някой.

— Видя ли го?

Той ме гледаше наведен.

— Нали ме предупреди! От какво? От халюцинации?

— Какво видя?

— Това е човек, нали?

Той мълчеше. Обърна се към стената, сякаш не искаше да наблюдавам лицето му. Започна да барабани по металната преградка. Разглеждах скрито ръцете му. По тях вече нямаше следи от кръв. Овладя ме някакво озарение, кратко като светкавица.

— Тази личност е реална — казах аз тихо, почти шепнешком, сякаш му съобщавах тайна, която някой може да чуе. — Нали? Може да се… докосне. Може да бъде… наранена… Последния път си я видял днес.

— Откъде знаеш?

Той не се обърна. Стоеше до стената, опрял гърди на нея, сякаш думите ми го бяха улучили.

— Непосредствено преди моето пристигане… Малко по-преди, нали?…