Станислав Лем - Соларис

Той се сви като ударен. Видях обезумелите му очи.

— Ти! — изкрещя той. — Кой си ти?

Имаше вид на човек, който ей сега ще се нахвърли върху мене. Не очаквах такова нещо. Положението се усложни. Снаут не вярваше, че съм този, за когото се представям. Какво означаваше това? Гледаше ме с ужас. Какво беше това? Психоза? Отравяне? Всичко беше възможно. Но и аз видях… това създание. Може би и аз самият… също… съм полудял?

— Коя беше тя? — попитах аз.

Тези думи го успокоиха. Един момент той ме гледа изпитателно, като че ли още не смееше да ми се довери. Но преди да отвори уста, вече знаех, че това е фалшива стъпка и че той няма да ми отговори.

Снаут бавно седна във фотьойла и стисна с ръце главата си.

— Какво става тук? — тихо каза той. — Тресе ме.

— Коя беше тя? — попитах още веднъж.

— Щом не знаеш… — изсумтя той.

— Тогава какво?

— Тогава нищо.

— Снаут — казах аз, — ние сме достатъчно отдалечени от домовете си. Нека да играем с открити карти. И без това всичко е толкова объркано…

— Какво искаш?

— Да ми кажеш кого си видял.

— А ти?… — подхвърли подозрително той.

— Хитруваш. Ще ти кажа и ти ще ми кажеш. Можеш да бъдеш спокоен. Няма да те сметна за луд, защото зная…

— За луд ли? Боже мой! — Той се опита да се разсмее. — Но ти като че ли нищо, ама съвсем нищичко… Та това би било избавление! Ако той за миг беше повярвал, че това е плод на болно въображение, нямаше да направи това, щеше да живее…

— Значи, това, което си написал в протокола за душевното разстройство, е лъжа?

— Естествено!

— А защо не си Написал истината?

— Защо? — повтори той.

Настъпи мълчание. Отново всичко ми стана неясно, не разбирах нищо, а само преди миг ми се струваше, че ще мога да го убедя с общи усилия да се опитаме да разрешим тайнствената загадка. Защо, защо той не искаше да говори?

— Къде са роботите? — обадих се аз.

— В складовете. Всички сме прибрали там, с изключение на тези, които обслужват летището.

— Защо?

Той пак не отговори.

— Няма ли да ми кажеш?

— Не мога.

В цялата тази плетеница от думи имаше нещо, което аз не можех да схвана. Дали да се кача при Сарториус? Изведнъж си спомних за бележката и това ми се стори в тоя миг най-важното.

— Даваш ли си сметка как ще се работи по-нататък при такива условия? — попитах аз.

Той вдигна пренебрежително рамене.

— Какво значение има това?

— А, така ли? Тогава какво мислиш да правиш?

Мълчеше. В тишината се чуваше далечен шум от шляпане на боси крака Сред никелираните и пластмасови апарати, високите шкафове с електронни устройства и най-точните измервателни уреди, тази шляпаща походка изглеждаше дива шега на ненормален човек. Аз се изправих, като непрекъснато и втренчено наблюдавах Снаут. Той също се ослушваше с полузатворени очи, но съвсем не изглеждаше изплашен. Значи, той се боеше не от нея?

— Откъде се взе тя? — попитах аз. Снаут бавеше отговора си.

— Не искаш ли да ми кажеш?

— Не зная.

— Добре.

Стъпките се отдалечиха и затихнаха.

— Не ми ли вярваш? — попита той. — Давам ти честна дума, че наистина не зная.

Аз отворих мълчаливо гардероба със скафандрите и започнах да разблъсквам техните празни и тежки корпуси. Както очаквах, в дъното на куки висяха газови пистолети, които служеха за придвижване в безтегловно състояние. Като оръжие не бяха много ефикасни, но нямах друг избор. По-добре такова, отколкото никакво. Проверих пълнителя и метнах през рамо ремъка на калъфа. Снаут ме наблюдаваше внимателно. Когато регулирах дължината на ремъка, той показа жълтите си зъби в ехидна усмивка.

— Приятен лов! — каза той.

— Благодаря ти за всичко — отговорих и се отправих към вратата.

Той скочи от креслото.

— Келвин!

Погледнах го. Не се усмихваше вече. Не зная дали някога бях виждал по-измъчено лице от неговото.

— Келвин, това не е… Аз… наистина не мога — с усилие проговори той.

Почаках да каже още нещо, но той само движеше устните си, сякаш се стараеше да изтръгне от себе си думата.

Обърнах се и излязох.

Коридорът беше пуст. Отначало водеше направо, после извиваше надясно. Никога не бях идвал в Станцията, но при тренировката живях шест седмици в нейното точно копие на Земята, в Института. Знаех за къде водят стъпалата на алуминиевата стълба. В библиотеката беше тъмно. Пипнешком намерих електрическия ключ. Като натиснах клавиша, след като намерих в картотеката първия том на годишника „Соларис“ заедно с приложението, светна червена лампичка. Проверих в регистратора — книгата се намираше у Гибарян, както и другата — въпросният „Малък Апокриф“. Угасих лампата и се върнах долу. Страхувах се да вляза в неговата кабина, въпреки че преди това бях чул стъпки — негърката можеше да се върне. Постоях малко пред вратата, после стиснах зъби, превъзмогнах страха си и влязох.