Станислав Лем - Соларис

Това бяха пръсти на голи крака, които, погледнати отдолу, приличаха на зърна. Яйцеобразните възглавнички на пръстите бяха леко разтворени. Под смачкания край на савана лежеше негърката.

Лежеше по лице, като да беше потънала в дълбок сън. Сантиметър по сантиметър отметнах изцяло плътното покривало. Главата и се бе отпуснала върху извивката на черната й масивна ръка. Косата й беше черна, събрана в малки синкави кичурчета. Под лъскавата кожа на гърба й напираха прешлените на гръбначния стълб. Огромното тяло не даваше абсолютно никакъв признак на живот. Още веднъж погледнах босите й стъпала и забелязах нещо съвсем необикновено: те не бяха сплескани от тежестта, която е трябвало да носят, нито дори загрубели от ходенето боса. Бяха покрити със същата тънка и нежна кожа, която покриваше раменете и ръцете й.

Проверих това си впечатление, като я докоснах, което извърших с голяма мъка, много по-трудно, отколкото се докосва мъртво тяло. Но в тоя миг стана нещо невероятно: това тяло, изложено на студ двадесет градуса под нулата, се оказа живо и се размърда. Тя изпъна крака си, както правят кучетата насън, щом някой хване лапата им.

„Тя ще замръзне тук!“ — помислих си аз, но тялото й лежеше спокойно и не беше особено студено; аз още имах усещане в края на пръстите си от мекотата му при докосването. Оттеглих се заднишком зад завесата, спуснах я и се върнах в коридора. Там ми се видя дяволски горещо. Стълбището ме изведе в залата на ракетната площадка. Седнах на огънатия пръстеновиден парашут и обхванах главата си с ръце. Чувствувах се като пребит. Не знаех какво става с мене. Бях смазан, мислите ми се плъзгаха надолу по някакъв ронлив сипей и заплашваха да паднат в пропастта. Изгубването на съзнание, дори самата смърт ми се сториха неизразима, непостижима милост.

Нямаше за какво да ходя при Снаут или при Сарториус. Не можех и да си въобразявам, че някой би могъл да свърже в едно цяло всичко, което преживях и видях, всичко, което докоснах със собствените си ръце. Единственото спасение, бягство, обяснение беше диагнозата, че съм луд. Да, сигурно съм полудял, и то веднага след пристигането ми на планетата. Навярно океанът е повлиял така върху мозъка ми — да преживявам халюцинации след халюцинации, а щом е така, не трябва да прахосвам сили в напразни опити да разгадавам загадки, които всъщност не съществуват, а да търся лекарска помощ, да се обадя по радиопредавателя на „Прометей“ или на някакъв друг космически кораб, да изпратя сигналите SOS.

И веднага стана нещо, което не очаквах: мисълта, че съм полудял, ме успокои.

Сега твърде добре разбирах думите на Снаут — ако се приеме, че изобщо съществува някакъв си Снаут и че някога съм разговарял с него; защото халюцинациите са могли да започнат много по-рано — кой знае дали още не съм на палубата на „Прометей“, поразен от внезапно мозъчно заболяване, а всичко, което преживях, не е плод на болния ми мозък? Но ако аз бях болен, значи, че бих могъл да оздравея, а това поне ми даваше надеждата, че ще бъда спасен, което по никакъв начин не можех да видя в заплетените кошмари на само няколкочасовия престой на Соларис.

Налагаше се следователно преди всичко да проведа някакъв логично обмислен експеримент над самия себе си — experimentnm crucis, който би ми показал наистина ли съм полудял и съм жертва на видения, родени от собственото ми въображение, или въпреки цялата им абсурдност и невероятност моите преживявания са истински.

Размишлявах така и гледах металическата подставка, която поддържаше конструкцията на ракетната площадка. Това беше една стоманена мачта, която излизаше от стената, обшита с изпъкнали ламарини и боядисана в светлозелен цвят. На няколко места на около метър височина боята беше олющена — навярно бяха я остъргали ракетните влекачи, които се движеха тук. Пипнах желязото, затоплих го малко в ръката си, почуках по заобления край на предпазната плоча. Нима привиденията могат да достигнат такава степен на реалност? Могат! — отговорих си сам; в края на краищата това беше моя специалност, разбирах от тия неща.

А може ли да се измисли такъв възлов експеримент? Отначало ми се видя невъзможно, защото моят болен мозък (ако наистина беше болен) щеше да произвежда всякакви илюзии, каквито поискам от него. Та нали не само когато сме болни, но и при най-нормален сън се случва да разговаряме с хора, които наяве не познаваме, да задаваме въпроси на тия сънувани лица, да чуваме техните отговори; при това — макар че тия лица всъщност са само плод на нашата собствена психика, нещо като временно обособени нейни псевдосамостоятелни части, ние не знаем какво ще ни кажат, докато не ни заговорят в тоя сън. А всъщност това са думи, сътворени от оная обособена част на нашия собствен ум и следователно би трябвало да ги знаем още в момента, когато сме ги измислили, за да ги сложим в устата на фиктивната фигура. Следователно, каквото и да запланувам и реализирам, винаги бих могъл да си кажа, че съм постъпил точно така, както се постъпва насън. В действителност може да няма никакъв Снаут и никакъв Сарториус, поради това беше безсмислено да им задавам каквито и да било въпроси.