Станислав Лем - Непобедимият

Рохан се беше решил да тръгне, защото в кратера бяха успели да намерят с помощта на „електронни кучета“ — олфактометрични индикатори — следите на четиримата от групата на Реняр, които се бяха изгубили. Очевидно беше, че ако не ги намерят, те ще умрат от глад или жажда, лутайки се по-беззащитни от деца из калните дупки. Те изминаха първите километри, като се движеха по указанията на индикаторите. Минавайки край отвора на една от широките и плитки на това място теснини, откриха съвсем ясни, отпечатани в тинята на един пресъхнал поток, следи. Различиха три вида следи, великолепно запазени в меката тиня, която през деня бе едва-едва засъхнала; там имаше и четвърти вид следи, но не се виждаха ясно, защото бяха размити от водата, която шуртеше на тънки струйки между камъните. Характерната форма на тези следи свидетелствуваше, че са ги оставили солидно обутите крака на хората от групата на Реняр, които се бяха насочили нагоре из теснината. Малко по-нататък те изчезнаха зад една скала, но това, естествено, не разколеба Рохан, защото той видя, че стените на теснината нагоре стават все по-стръмни. Следователно би било невероятно поразените от амнезия бегълци да са успели да се покатерят по тях. Рохан се надяваше, че скоро ще ги намери някъде навътре в теснината, която препречваше погледа с многобройните си остри завои. След кратко съвещание колоната продължи нататък, докато достигна до едно място, където от двете им страни растяха чудати, необикновено гъсти метални храсти. Те бяха нискостеблени, четкообразни и височината им беше метър, метър и половина. Подаваха се от пълните с възчерна тиня пукнатини в голата скала. Отначало се срещаха само отделни храсти, но после се сгъстяваха в непроходим храсталак, който покриваше с ръждив четковиден пласт двата склона на теснината почти до самото й дъно; там, скрита под големите камъни, шуртеше струя вода.

Тук-там всред храстите се виждаха входовете на пещери. От някои струяха малки поточета вода, други бяха сухи или привидно изсъхнали. Хората на Рохан се опитваха да надникнат в някои, които се намираха по-ниско, като светеха с прожектори. В една от пещерите те намериха голямо количество малки триъгълни кристалчета, почти залени от водата, която на капки се стичаше от тавана. Рохан сложи цяла шепа от тях в джоба си. Движиха се около половин час нагоре из все по-стръмната теснина. До този момент веригите на машините великолепно се справяха с наклона и понеже на две места в засъхналата тиня край потока отново намериха следи от стъпки, те се убедиха, че вървят във вярна посока. На един от завоите непрекъснато поддържаната със суперкоптера радиовръзка значително се влоши; Рохан отдаде това на екраниращото действие на металните храсталаци. От двете страни на широката горе двадесет, а на дъното дванадесет метра теснина се издигаха почти отвесни стени, покрити сякаш с остра черна вълна, с телена храстовидна маса. Храстите от двете страни на теснината бяха толкова много, че се сливаха в цял гъсталак, който достигаше чак горе — до бреговете й.

Колоната премина през две доста широки скални врати; това преминаване им отне известно време, защото техниците по полето трябваше съвсем прецизно да намалят неговия радиус, за да не закачи скалите. Те бяха силно ронливи и напукани от ерозия и всеки удар на енергетичното поле о някой скален ръб щеше да събори лавина от камъни. Те, разбира се, не се страхуваха от това, но мислеха за изчезналите, които можеха — понеже се намираха някъде наблизо — да бъдат ранени или избити от едно такова срутване.

Един час след прекъсването на радиовръзката върху екраните на магнитните индикатори се появиха множество малки светлинки. Изглежда, бяха се развалили пеленгаторите, защото при опита да се провери откъде идват тези импулси те показваха всички посоки едновременно. Едва с индикаторите за напрежението и поляризаторите успяха да установят, че източник на колебанията в магнитното поле са гъсталаците, които покриваха двата склона на теснината. Чак тогава хората забелязаха, че този гъсталак изглежда по-различно, отколкото в долната част от теснината: не беше нападнат от ръжда, храстите му бяха по-високи, по-големи и някак по-черни, защото теловете или клонките им бяха покрити със странни надебелявания. Рохан не се реши да ги изследва, защото не искаше да рискува и да отвори силовото поле.

Продължиха малко по-бързо, а импулсометрите и магнитните индикатори показваха все по-разнородна активност. Стига да се погледнеше нагоре, можеше да се види как тук-там над черния храсталак въздухът трепереше, сякаш беше загрян до висока температура, а след втората скална врата вече забелязаха как над храстите се вият малки ивици, прилични на разнасян от вятъра дим. Това обаче беше някъде високо по склона и дори с бинокъл не можеше да се види какво точно представляват те. Наистина Ярг, който караше колата на Рохан и имаше много силно зрение, твърдеше, че тези „пушечета“ му приличат на рояци малки насекоми.