Станислав Лем - Непобедимият

Рохан започваше вече да се безпокои, защото пътуването бе продължило повече от очакванията му, а краят на криволичещата теснина все още не се виждаше. Затова пък сега можеха да се движат по-бързо, защото ги нямаше вече камарите от камъни по дъното на потока, който, скрит дълбоко в сипеите, сякаш бе престанал да съществува и само когато машините спираха, в настъпилата тишина се чуваше слабото шумолене на невидимата вода.

След поредния завой се показа скална врата, доста по-тясна от предишните. Техниците направиха съответните измервания и дойдоха до извода, че не може да се мине през нея с включено силово поле. Както е известно, полето не може да изменя размерите си произволно, а винаги представлява вариант на обла фигура, тоест — кълбо, елипсоид или хиперболоид. Преди това те успяваха да се проврат през стесненията на клисурата, като свиваха предпазващото силово поле във формата на сплескан стратостат, който, разбира се, беше невидим.

Сега обаче не можеха да направят това с никаква маневра. Рохан се посъветва с физика Томан и с двама техници по полето, след което заедно взеха решение да рискуват и да преминат с едно мигновено, и то частично изключване на полето. Първи щеше да премине автоматичният енергобот с изключен емитор на полето и щеше да бъде пуснат веднага от другата страна на вратата, за да даде пълно челно прикритие с форма на изпъкнал щит. Четирите големи машини и малката разузнавателна амфибия на Рохан щяха да бъдат лишени от защита само отгоре; последният завършващ колоната енергобот, веднага след като преминеше от другата страна на скалната стена, щеше да свърже своя „щит“ с „щита“ на първия; по този начин щеше да се получи пълно прикритие.

Всичко се развиваше, както беше предвидено, и вече последният всъдеход преминаваше между стълбовете, когато въздухът странно потрепера — това не беше звук, а сътресение, сякаш някъде наблизо се бе срутила скала, — четкообразните стени на теснината започнаха да димят, от тях изпълзя черен облак и с бясна скорост се стовари върху колоната.

Рохан, който беше решил да пусне големите транспортьори пред амфибията си и в същия момент бе спрял, за да изчака последния, изведнъж видя чернилката, която се вдигна от склоновете на теснината, ослепителния блясък някъде отпред, където преминалият вече челен енергобот бе включил полето, в което изгаряха кълбата на атакуващия облак. Повечето от тях обаче се издигнаха над пламъците и се стовариха едновременно върху всички машини. Той извика на Ярг да включи веднага задния енергобот и да свърже излъченото от него поле с предното, защото при създалото се положение опасността от срутването на скалата нямаше вече значение. Ярг се мъчеше да направи това, но полето не се включваше. Вероятно — както предполагаше после главният инженер — клистроните на апаратурата са били прегрети. Ако техникът ги беше държал още няколко секунди под възбуждащото действие на тока, полето несъмнено щеше да „превключи“, но Ярг изгуби присъствие на духа и вместо да опита отново, изскочи от машината. Рохан го хвана за комбинезона, но полуделият от страх Ярг се измъкна от ръцете му и побягна надолу из теснината. Когато самият Рохан се хвърли към апаратурата, беше вече късно.

Хората, изненадани, изскачаха от транспортьорите и се разбягваха на всички страни, като почти се изгубваха в развълнуваните кълба на облака. Гледката беше толкова невероятна, че Рохан не се опита вече да направи нищо. (Впрочем това беше невъзможно. Ако включеше полето, щеше да ги порази, защото те дори се опитваха да се катерят по склоновете, сякаш търсеха закрила сред металния гъсталак.) Той седеше безпомощно в изоставената машина и чакаше мига, когато щеше да го сполети същата съдба. Зад гърба му Тернер се беше подал до половината от стрелковата си куличка и биеше право нагоре с компресорните лазери, но огънят нямаше вече значение, защото по-голямата част от облака беше много близко. Не повече от шестдесет метра деляха Рохан от останалата част на колоната. Там именно се мятаха и се търкаляха по земята обгърнатите сякаш от черни пламъци нещастници, които сигурно викаха, но виковете им, както и всички други шумове заедно с грохота от първия енергобот, в чието силово прикритие все още изгаряха с потрепващи пламъчета безбройните нападатели, се губеха в непрестанното басово бръмчене на облака.

Рохан продължаваше да стои, показал се до половината от люка на амфибията, без дори да се опитва да се скрие в нея; не в пристъп на отчаяна смелост, както после повтаряше самият той, а просто защото не мислеше нито за това, нито за каквото и да било.