Станислав Лем - Оглед на място

— За стойността не е ставало дума — предъвках аз — и… и нали вие дойдохте при мене за дарението…

— Направих това, което поиска от мене моят доверител — каза Трюрли. Очите му бяха също така небесносини като очите на професора, но значително по-малко симпатични.

— Как така… нима твърдите, че сте ми предали дарението с подли намерения?

— Моите намерения нямат нищо общо с въпроса, защото са в сферата на моята психика, а за правосъдието тя не представлява интерес. Значи вие се опитвате да твърдите, че сте приели от човек, когото изобщо не познавате, осемдесет и три милиона без всякакви скрити мисли?

— Какво говорите — започнах ядосан, но той се прицели в мене с вдигнат пръст като с револвер.

— Извинете, но сега имам думата аз. Ако съдът се състои от деца, може би ще приеме вашите показания за чиста монета, само че нали не е така. Как може някой, за когото дори не сте чували, да ви подари 83 милиона, защото уж някога е прочел с удоволствие книгите, които сте благоволили да напишете? На това ли трябва да повярва съдът?

Адвокатът извади от една скъпа кутия цигара и я запали със златната запалка, която стоеше до мастилницата.

— Може би ще ми обясните за какво става дума? — казах, като се опитвах да запазя външно спокойствие. — Какво иска господин Кюсмих? Да му бъда другар в килията ли?

— От доктор Кюсмих ще бъдат снети всичките лъжливи обвинения, които му бяха отправени — каза адвокатът Трюрли, като духна дима към мене, както правим понякога, когато искаме да прогоним натрапчиво насекомо. — Затова се опасявам, че в килията ще бъдете сам.

— Един момент — все още не можех да дойда на себе си, — той ми подари замъка… но защо? Да му го върна ли иска?

Адвокатът кимна важно с глава.

— За какъв дявол тогава ми го даде? Нали не съм го молил, не знаех — а-а-а… искал е да го запази от запор, от конфискация, така ли?

Адвокатът дори не трепна, а на мене всичко ми стана ясно.

— Добре — казах войнствено, — но замъкът все още е мой, аз съм неговият законен собственик…

— Не мисля, че това ще ви помогне много — каза адвокатът равнодушно. — Дарението е толкова невероятно, че анулирането му по съдебен път няма да бъде никак трудно.

— Разбирам, затова Кюсмих е дал лъжливи показания… но ако съдът му повярва, няма да му се размине…

— Не зная какво искате да кажете с „няма да му се размине“ — отвърна Трюрли. — Ищците отдавна се мъчеха да доведат нещата до съдебен процес. Всеки, който чете вестници, знае това. Когато се появи първото мнение на експертите за вредата от милмила , доктор Кюсмих се оказа в безизходно положение. Вие използвахте тази негова временна слабост, това, че беше сломен от грижите за съдбата на семейството си. Той не послуша съвета ми, защото го убеждавах, че истината ще възтържествува и ще спечелим процеса. Така и ще стане. И няма да се стигне до положение сумата по иска да бъде изплащана с имущество. На дневен ред ще остане само това, че вие, чужденецът, сте се опитали да се обогатите за сметка на чуждото нещастие.

— Значи него нищо не го заплашва? Въпреки признанието, че с дарението е искал да се измъкне от плащането по иска? Че е имал намерение…

— Никой не може да бъде наказан за това, че е имал намерение.

— Което се отнася и за мене!

— Вие не само имахте намерение, но и подписахте известния ви документ.

— Без всякакви задни мисли обаче! Репутацията ми е безупречна! Мога да го докажа — казах и млъкнах, защото лицето на адвоката се промени като върховете на Алпите при залез слънце.

— А сребърните лъжички?!! — каза той гръмогласно, като ме гледаше с нескрито презрение.

На това място ще прекъсна разказа за нашия разговор. Адвокатът, към когото професор Гнус ме насочи да се обърна за съвет, се казваше Спутник Финкелщайн. Беше дребничък, мургав и весел. Изслуша моята история до лъжичките, потърка носа си и каза:

— Не се чудете, че все си търкам носа с пръст, но когато носиш двадесет години очила, не можеш да отвикнеш веднага след слагането на контактни лещи. Вие ми разказахте съдържанието на спектакъла, аз пък ще ви кажа кои са авторите на сценария. Кюсмих ще спечели, защото е успял да се договори с „Нестле“. Става въпрос за златното кафе. Не сте ли чували за него? Екстракт от кафе, който след разтварянето си изглежда в чашата съвсем като злато.

— А на вкус?

— Като обикновено кафе. Но е пазарна ниша, никой още не се е сетил за това! Новост! Да пиеш злато! Разбирате ли? Той им отмъкна патента изпод носа и те му създадоха неприятности.