Станислав Лем - Оглед на място

До вратата на банята имаше четири прекъсвача и понеже до края на престоя си в хотела не разбрах кой за какво служи, вечерта си легнах на тъмно. На възглавницата ми беше забодена картичка със сърдечни благодарности от управата и малка Milka, но откъде да зная. Най-напред карфицата се заби в пръста ми, после рових известно време за шоколадчето под юргана, защото се забута там. Като го изядох, се сетих, че трябва да си мия отново зъбите и го направих след кратка вътрешна борба. След това, докато търсех прекъсвача до леглото, натиснах нещо, от което дюшекът започна да се тресе. В абажура на лампата се блъскаше голяма пеперуда. Не обичам пеперудите, особено когато ми кацат по лицето, исках да я ударя, но имах под ръка само дебелия, твърдо подвързан том на хотелската Библия, а с Библията е някак си неудобно. Гоних пеперудата доста дълго. Накрая се подхлъзнах на алпийските диплянки, защото преди това бях нахвърлял прегледаните по килима. Нищо особено. Глупости, за които не си струва да се пише. Но ако се погледне по-сериозно, нещата престават да бъдат толкова прости. Колкото е по-голям комфортът, толкова повече измъчва, а дори и унижава духовно, защото човек чувства, че не е дорасъл да използва неговите огромни възможности. Все едно да застане с лъжичка в ръка пред цял океан, но да не говорим повече за лъжички.

Рано на другата сутрин потърсих по телефона един посредник по продажби на недвижими имоти и го попитах за малка, комфортна къщичка в планината, може би щях да купя една за лятна резиденция. Понякога правя неща, които изненадват и самия мене, защото всъщност не исках да купувам никакви къщички в Швейцария. Впрочем, зная ли. Градът беше не само пометен, но и полиран до огледален блясък, с градинки като часовникови машинки и тази всеобща празничност ми се струваше предвестник на сладостния живот, до който все не можех да се добера. След като си пропилях деня, без да съм още наясно къде ще наема лятно жилище, реших да напусна колкото се може по-бързо „Шератън“ и тази мисъл ми донесе значително облекчение. Гарсониерата, която отговаряше на моите изисквания, защото беше на една тиха уличка, намерих на следващия ден и то с приходяща домашна прислужница, останала от предишния наемател. Този ден трябваше да бъде последният от живота ми в хотела. Когато привърших със закуската, към масата ми се приближи едър, белокос, благороден на вид мъж и ми се представи като адвокат Трюрли. Той сложи до себе си голяма папка и ме помоли за малко внимание. Каза ми, че известният швейцарски милионер доктор Вилхелм Кюсмих, който е дългогодишен почитател на моите занимания и запален читател на моите произведения, иска да ми подари в знак на уважение и благодарност замък. Точно така, замък, от втората половина на XVI век, до езеро, но не в Цюрих, а в Женева, опожарен по време на религиозните войни, а сега построен наново и модернизиран от господин Кюсмих. Адвокатът рецитираше историята на замъка като по ноти. Трябва да я беше научил наизуст. Слушах го все по-приятно изненадан, че първоначалната ми преценка за Швейцария, която беше започнала вече да избледнява в душата ми, се е оказала все пак правилна. Адвокатът стовари пред мене на масата огромна книга с кожена подвързия, един албум всъщност, който показваше замъка от всичките му страни, отгоре също, сниман от самолет. Веднага след това ми подаде друга книга, по-тънка, списък на вещите, на движимото имущество, което се намира в замъка, защото господин Кюсмих не искал да ме оскърбява с голи стени и трябваше да приема ценната сграда заедно с целия инвентар. Не били мебелирани само партерните помещения, на всички по-горни етажи обаче имало само антики, безценни произведения на изкуството, оръжейна зала, без нея не може, навес за файтони също, но адвокатът не ми даде време да се насладя на всичко това, защото попита с официален тон, почти сурово, готов ли съм да приема дарението. Бях готов. Тогава Трюрли замря за миг. Дали не се молеше преди да пристъпи към това толкова важно дело? Мъже като него винаги ме карат малко да завиждам. Ризите им са снежнобели и в три часа през нощта, панталоните им никога не се мачкат, а копчетата им никога не се разкопчават сами. Адвокатът ме смразяваше леко със своето съвършенство или по-скоро ме караше да се чувствам непохватен, но не беше възможно да искам от непознатия добродетел да ми изпрати посланик, който да отговаря на вкуса ми. Освен това не трябваше да забравям, че се намирам в Швейцария. След изпълнения с достойнство размисъл адвокатът Трюрли каза, че ще уредим по-късно заключителните формалности, а сега ще e достатъчно, ако бъда така добър да се подпиша на акта за дарението. Той извади от папката си друга, прозрачна, в която като между две стъкла лежеше прецизно оформен на пишеща машина документ, разположи го пред мене на покривката и ми подаде едновременно с това писалката си, естествено швейцарска, със златно като очилата му перо. След това се дръпна леко назад, сякаш че престана да съществува за времето, докато се запозная със съдържанието на изключително важния акт. И аз прочетох всичките клаузи на дарението. Задължавах се между другото да не докосвам в продължение на шест месеца двадесет и осемте сандъка, намиращи се в рицарската зала, и когато вдигнах поглед към адвоката, още преди да отворя уста, той каза, сякаш четеше мислите ми, че в тези сандъци, които не са заключени, разбира се, има уникални предмети, да речем — платна на стари майстори, поради което предоставянето им във владение на чужденец, дори и с моята известност, ще изисква определено време. Освен това през следващите две години не можех да продавам замъка, целия или частично, нито да го отстъпвам на други лица по какъвто и да е начин. Не видях в клаузите нищо подозрително. А и всъщност нямаше ли да бъде моята подозрителност проява на безпомощност пред великодушието, което ме водеше с тежкия юридически немски език на швейцарците като по спуснат мост към стаите на замъка? Изпотих се малко, докато подписвах, след което адвокатът Трюрли вдигна с леко, но властно движение ръка и двама служители на хотела, които дотогава не бях забелязал, защото чакаха невидими зад палмите, се приближиха, за да удостоверят истинността на моя подпис със своите. Сигурно ги беше поставил в ъгъла предварително. Външната обвивка на цялата сцена наистина изглеждаше старателно подготвена. Когато останахме сами, Трюрли ме помоли да подпиша и един отделен текст на обратната страна на документа. Там давах съгласието си на лица, упълномощени от дарителя, да проверяват периодично дали изпълнявам условията на 8, 9 и 11 параграф и дали не ровя в сандъците с драгоценното съдържание. Мисълта, че някакви чужди хора ще ми се въртят из замъка и ще надничат, където им попадне, ме накара да изстина. Адвокатът обясни чисто формалния характер на тази точка. И добави, че актът е получил юридическа сила и всеки момент мога да мина във владение на целия обект заедно с прилежащия към него парк. Вече ставаше, когато ми хрумна мисълта да го попитам кога бих могъл да благодаря лично на моя благодетел. Оказа се, че в момента господин Кюсмих е много зает, защото поел ръководството на концерн за производство на продоволствени концентрати и преди всичко на прочутата хранителна смес милмил , препарат, който се използва за стабилизиране на детското здраве по всички континенти. Времето на нашата среща трябвало да се определи допълнително. Адвокатът стисна ръката ми, големият старинен часовник зад нас започна да бие единадесет, гледах под тържествения му звън вече като собственик на швейцарски замък как Трюрли крачи по килимите, как се отварят пред него стъклените крила на изхода, а шофьорът с фуражка под лявата мишница му отваря вратата на черния мерцедес, и стигнах до убеждението, че всъщност отдавна ми се е полагало нещо такова.