Станислав Лем - Оглед на място

Накрая се реших за Швейцария. Отдавна носех в душата си нейния образ. Ставаш рано, приближаваш се по пантофи до прозореца, а там — алпийски ливади, лилави крави с големи букви MILKA отстрани и като слушаш пастирските им звънци, отиваш в трапезарията, където в тънък порцелан дими швейцарски шоколад, а швейцарското сирене блести предизвикателно, защото истинският ементал 9 9 Ементал — вид швейцарско сирене. е винаги леко изпотен, особено в дупките, сядаш, препечените филийки хрупат, медът ухае на алпийски билки, а тиктакането на швейцарските часовници подчертава тържествено сладостната тишина. Разтваряш новия „Neue Zurcher Zeitung“ и наистина виждаш на първата страница войни, бомби, брой на жертвите, но това е много далече, като зад смаляваща образа леща, защото наоколо е хармония и тишина. Може някъде да има нещастия, но не и тук, в сърцето на терористичния минимум, ето — навсякъде по другите страници кантоните си говорят на тих банков диалект, така че оставяш недочетения вестник, защото след като всичко върви като по швейцарски часовник, защо ти трябва да четеш? Ставаш бавно, тананикаш си някаква стара песничка, обличаш се и отиваш сам в планината. Какво блаженство!

Така долу-горе си представях нещата. В Цюрих се настаних в един хотел близо до летището и започнах да търся тихо кътче в Алпите за през лятото. Прелиствах диплянките с нарастващо нетърпение и ту на едно място ме разколебаваха обещанията на множество дискотеки, ту на друго въжените влакчета, които изкачват на групи тълпи от хора върху някой ледник, а аз не обичам тълпите, така че имах трудна задача, след като не исках нито планина без комфорт, нито комфорт без планина. От първия на последния етаж ме изгониха електроакустичният оркестър на хотела и кухненската вентилация, която създаваше навярно лъжливо, но неприятно впечатление, че мазнината в тиганите не е сменяна години наред. Горе не беше по-добре. Всяка втора минута вътрешностите ми се разтърсваха от грохота на стартиращите наблизо джетове. В Европа не им казват джетове, а реактивни самолети, но думата джет по̀ ми се връзва с представата за блъскане по главата. Тапите в ушите не помагаха, защото вибрациите на моторите проникват до мозъка на костите като зъболекарска бормашина. Затова след два дена се преместих в новия „Шератън“ в центъра на града, без да си давам сметка, че това е напълно компютризиран хотел. Дадоха ми апартамент, наречен по американски suite 10 10 Suite (англ.) — апартамент (в хотел). , рекламна химикалка и пластмасов жетон вместо ключ за вратата. С него можеше да се отваря и пълния с алкохол хладилник. Беше свързан с централния компютър. При поискване телевизорът показваше текущата сметка. Доста е забавно да виждаш как се въртят цифрите и нарастват непрекъснато с такова темпо, с каквото нараства времето, когато гледаш автомобилни състезания, но се сменяха не секунди, а швейцарски франкове. Хотелът се гордееше, че възражда стари традиции, така например по всички маси в ресторанта блестяха сребърни прибори за хранене, върху каквито по-рано се гравираха надписи от рода на „Откраднато от Бристол“, но в „Шератън“ такива грубости не съществуват. Е, вярно е, че в приборите имаше нещо, от което вратата вдига тревога, ако излезеш на улицата със сребро в джоба. За съжаление изпитах това на свой гръб и после все трябваше да давам обяснения. Оставил бях по грешка химикалката си до чашата, а в джобчето си бях пъхнал една лъжичка, но това не успокои напарфюмирания служител на хотела, защото блестеше като измита, макар че бях ял рохки яйца. И какво от това, облизах я, имам такъв навик, само че не исках да изповядвам личните си склонности пред швейцареца, който беше убеден, че говори английски. Сметнах работата за уредена, но когато от нямане какво да правя попитах телевизора за сметката, той ми я показа плюс цената на сребърната лъжичка, изписана черно на бяло върху екрана. След като бях платил за нея, значи беше моя, така че по време на обяда пъхнах една подобна в джоба си, което предизвика следващото приключение. Обясниха ми, че „Шератън“ не е магазин на самообслужване. Макар и включена в сметката, лъжичката оставала собственост на хотела. Което не било наказание, а символичен жест на вежливост към госта, защото съдебните разноски щели да му излязат по-скъпо. Това подразни моята слабост към водене на съдебни дела и ми се прииска да се срещнем с „Шератън“ в съда, но нямах желание да си развалям настроението, което засега се крепеше единствено на надеждата за Швейцария на моите мечти.