Станислав Лем - Фиаско

— „Габриел“ е изстрелял в себе си ядрени частици с тераволтаж, нали така? — попита пилотът.

— Да.

— По допирателната с точност до един хайзенберг?

— Да.

— Откъде е взел допълнителна енергия? Масата му беше прекалено малка, за да огъне пространството в микродупка.

— При свързване на късо тератронът работи като сидератор. Взема енергия отвън.

— Значи възниква дефицит?

— Да.

— Под формата на отрицателна енергия?

— Да.

— С какъв обсег?

— Със свръхсветлинна скорост в околното пространство — „Габриел“ я е взел от област с радиус милион километри.

— Защо нито Квинта, нито луната, Нито ние не усетихме нищо?

— Защото това е квантово заемане в интервала на Холенбах. Да обяснявам ли по-нататък?

— Не е нужно — отговори пилотът. — Щом колапсът е протекъл за време, по-малко от една милионна част от наносекундата, възникнали са два концентрични хоризонта на събитията на Рахман-Кер.

— Да — рече ГОД. Не беше способен да се учудва, но пилотът долови в тази дума респект.

— Това означава, че сингуларността, останала след „Габриел“, вече я няма в нашия свят. Направи сметка дали съм прав.

— Вече пресметнах. Няма я с вероятност едно към сто хиляди.

— Тогава какви бяха ония бръщолевения за мухите пред командира?

— Вероятността не е равна на нула.

— От геодезичните движения следва, че колапсът е имал силно центробежно издуване към слънцето. Тогава, като се сведат масите на всички тела от системата до точки, може да се изчисли фокусът, в който са били изхвърлени тези техни ракети… Макротунелен ефект. Прав ли съм?

— Да.

— Разсейването не може да бъде от порядъка на един парсек. Трябва да бъде по-малко. Умееш ли да смяташ?

— Да.

— Следователно?

— Тунелирането е вероятностен процес, а броят на независимите случайни величини нараства.

— Да преведем това на езика на здравия разум. В системата на Дзета освен нея има още девет планети. Получава се нелинейна система от уравнения, която не можеш да интегрираш. Но планетите са приели въртящия момент на протослънцето и затова масата на цялата система може да се сведе до центъра.

— Това е много неточно.

— Неточно, ама не чак колкото един парсек.

— Вие да не сте от така наречените феноменални математици? — попита ГОД.

— Не. Аз произхождам от времето, когато се смяташе и без компютри. Или изчисленията се правеха „на око по пи“. Който не го умееше, при работа като моята умираше съвсем млад. Защо мълчиш?

— Не знам какво да кажа.

— Че не си безпогрешен.

— Не съм.

— И не би трябвало да се наричаш ГОД.

— Не аз съм се нарекъл така.

— И жена не би наддумала компютър… ГОД, изчисли вероятностното разпределение по протежение на оня твой парсек — би трябвало да има два максимума. Ще нанесеш тази околност на звездната карта и сутринта ще я предадеш на командира, като му обясниш, че те е мързяло да пресмяташ.

— Никой не ми е наредил.

— Сега аз ти нареждам. Разбра ли? — Да.

Така завърши нощният разговор в залата за управление.

Това, което математически е извънредно малко вероятно, притежава тази особеност, че понякога все пак се случва. От трите преследвача, всмукани в дълбините на смачканото пространство и изхвърлени от гравитационната релаксация към слънцето, не бе открита и следа, но четвъртият се намери и само след осем денонощия бе прибран на борда на „Хермес“. ГОД обясни това изключително благоприятно стечение на обстоятелствата чрез рафиниран топологичен анализ, използувайки трансфиналните деривати на ерготиката, ала Накамура, който бе научил от Стеергард за нощния спор на пилота с компютъра, отбеляза, че към действителната случка може да се нагласят каквито си щеш изчисления — чрез фокусите, познати на всеки, запознат що-годе с приложната математика. Когато крановете изтеглиха на борда разперената и деформирана чужда ракета, Накамура понита любопитно пилота как е стигнал до правилния извод. Темпе се разсмя.

— Не съм математик. Ако съм подразбрал нещо, и аз самият не знам как. Не помня кой веднъж ми беше доказал, че ако човек иска да установи вероятността за собственото си раждане, като се връща обратно по генеалогичното дърво, по клоновете на родители, баби, дядовци, прадядовци, ще получи вероятност, произволно близка до нулата. Ако срещата на родителите не е била напълно случайна, то това се отнася със сигурност за бабата и дядото, а в средновековието множеството от всички вероятни събития, които биха осуетили необходимите оплождания и раждания, е по-голямо от броя на атомите в Космоса. Казано другояче, у всеки от нас няма ни най-малко съмнение, че съществува, макар че това не би могло да се установи с никаква стохастика няколкостотин години по-рано.