Станислав Лем - Фиаско

На Стеергард му се искаше да попита Ротмонт като програмист какво ще направи сега „Габриел“, понеже по силния блясък на преследвачите можеше да се съди за огромните им задвижващи мощности. Петте ракети летяха в посока, обратна на планетата, с толкова мощна реактивна струя, че в бялото облачно море под нея възникна широка фуния. В полумрака на залата за управление цареше пълно мълчание. Нито един от хората, загледани в това единствено по рода си зрелище, не се обаждаше. Четирите точки се приближаваха до „Габриел“. Доплеровият далекомер-акселерометър изхвърляше в края на екрана своите червени цифрички с такава бързина, сякаш го беше яд на числата. Трудно можеше да се разчете каква е скоростта. „Габриел“ вече нямаше преимущество, защото бе загубил време за намаляване на тягата и обръщане на посоката, докато заобиколилите, го преследвачи непрекъснато се ускоряваха. ГОД показа на екрана прогнозираното място за срещата на петте траектории. Според далекомерите и доплеровото изместване „Габриел“ щеше да бъде настигнат след десетина секунди. Десетина секунди са много време дори за човека, който мисли един милиард пъти по-бавно от компютъра — особено при пълно концентриране на вниманието.

Стеергард размишляваше дали не направи грешка, като не снабди сондата поне с отбранително оръжие. Обхвана го безсилен гняв. „Габриел“ не носеше дори самоунищожителен заряд. И най-добрите намерения трябва да имат граници — само това успя да си помисли.

Квадратът на гонитбата стана малък като дребна буквичка. Въпреки че беглецът и преследвачите се бяха отдалечили от планетата на разстояние, равно на нейния диаметър, ударите на реактивните им струи привеждаха облачното море в трептения, а през разтворилия се в това море прозорец се разкриха океанът и бреговата линия на Хепария. Остатъците от облаците се стопяваха в прозореца като парченца захарен памук под въздействието на топлина.

Тъмният фон на океана влошаваше видимостта. Само сипещите се все още с червено мигане цифри на далекомера информираха за местоположението на „Габриел“. Преследвачите връхлитаха от четири страни. Приближиха се съвсем до него. Тогава прозорецът в облаците така се изду, сякаш планетата увеличи размерите си като гигантски надут балон, гравиметрите издадоха остър, тракащ звук, мониторите почерняха за миг и после образът се върна отново. Фуниестият прозорец сред белите облаци пак беше малък, далечен и съвършено пуст. Стеергард не разбра веднага какво е станало. Погледна далекомерите. На всички примигваха червени нули.

— Видя им сметката — обади се някой с неприкрито злорадо удовлетворение. Май беше Харрах.

— Какво стана? — попита Темпе.

Стеергард знаеше, но си мълчеше. Беше твърдо убеден, че и да повторят опита, по-скоро ще загубят кораба, отколкото да установят контакт. За миг прецени, вече далече с мислите си от този първи сблъсък, дали изобщо си струва да продължават набелязаната програма. Не чуваше възбудените гласове наоколо. Ротмонт се опитваше да обясни какво беше направил „Габриел“, въпреки че програмата не го предвиждаше: беше смачкал чрез сидерална имплозия пространството заедно с преследвачите.

— Ама той нали нямаше сидератор? — учуди се Темпе.

— Нямаше, но би могъл да има. Нали имаше тератронов двигател. Обърнал го е чрез късо съединение и така е насочил към себе си с пълен разряд цялата задвижваща мощност. Хитър номер. Това беше покер, а „Габриел“ го превърна в бридж. Излезе с най-силния коз. Няма по-висок цвят от гравитационния колапс. Така не им позволи да го хванат…

— Чакай малко — започваше да се досеща какво е станало Темпе. — Това имаше ли го в програмата му?

— Ами! Имаше тераватове в анихилационния двигател и пълна самостоятелност. Той игра va banque. Беше машина, драги, не човек, затова не може да се говори за самоубийство. Според главната директива можеше да допусне манипулации над себе си, но едва след кацането.

— А след кацането те не можеха ли да измъкнат от него тоя тератрон? — попита Герберт.

— Как? Целият кърмов отсек заедно с тератрона трябваше да се стопи при пробиването на атмосферата. След стопяване на статора вътрешното налягане би разкъсало полюсите и всичко би отишло на кино — заедно с машинното отделение. И то без ни най-малка радиоактивност. На планетата щеше да кацне само горният носов модул — за приятелски разговори с домакините…

— Ама че работа! — ядосваше се Харрах. — А ние предполагахме, че ракетите им не могат да развиват такава мощност. „Габриел“ трябваше да прелети през тяхното спътниково бунище като куршум от карабина през рояк пчели и кротичко да кацне.