Станислав Лем - Фиаско

Наблюденията, проведени под знака на археологията, с цел да бъдат открити следи от историческото минало — руини от градове и остатъци от еквивалентите на земната култова архитектура: храмове, пирамиди, древни столици, — не донесоха очакваните резултати. Ако те бяха напълно унищожени при война или ако човешките очи не съумяваха да ги разпознаят поради абсолютно чуждата им природа, единственият шанс да се прехвърли мост над нея си оставаше техническата дейност. Затова започнаха да търсят съоръженията, вероятно с гигантски размери, които бяха послужили за изхвърляне на океанските води в космическото пространство. Универсалните критерии, които физическите константи поставяха, позволяваха да се изчисли разположението им. По посоката на въртене на ледения пръстен и движението му около екватора можеше да се съди за местоположението на планетните водохвъргачки. Тук обаче в играта се намеси един фактор, който затрудняваше разпознаването на инсталациите: без съмнение те са били изградени на границата между сушата и океана — в околностите, над които сега стремително се носеше скованият в мраз пръстен, а неговото непрекъснато триене о разредените атмосферни газове закриваше с бурните валежи критичните места. Затова дори опитите да се реконструират методите, с които си бяха послужили квинтянските инженери от миналите векове, за да изстрелят моретата във вакуума, не доведоха до нищо. Фотографите-улики почти изпълниха архива на кораба, но те нямаха по-голяма стойност от петната в теста на Роршах. Човешките очи приписваха на неразгадаемите контури на повтарящите се звездовидни образования на сушата донесените от Земята представи и предубеждения — също така, както човекът забелязва или по-точно — представя си какво ли не, разглеждайки безразборно разпръснатите мастилени петна. Безпомощността на ГОД пред тези хиляди снимки накара хората да разберат, че в машината, предназначена уж за напълно обективно преобразуване на информацията, има частичка антропоцентрично наследство. Вместо да научат нещо за чуждия разум, отбеляза Накамура, те разбраха колко тесни са връзките на мисловно родство между хората и компютрите. Близостта на чуждата цивилизация, намираща се на протегната ръка, я разделяше от тях, превръщаше се в подигравка от опитите им да разкрият същността й. Хората се мъчеха да преодолеят налагащото се впечатление за коварна клопка, поставена пред експедицията, като че ли Някой — но кой? — държеше да им подхвърли едно обнадеждаващо предизвикателство и едва в самия край на пътя да разкрие, че то е непостижимо. Онези, у които тлееше тази мисъл, я криеха, за да не внушават пораженчески настроения на колегите си.

След седемстотин часа на безрезултатно дипломатическо излъчване Стеергард реши да изпрати на Квинта първата ракета с програма за приземяване, наречена „Габриел“ 28 28 Гавраил (библ.) — Б. пр. . „Амбасадор“ предупреди за него четиридесет и осем часа преди старта му, уведомявайки квинтяните, че невъоръжената сонда ще се приземи на територията на големия континент в северното полукълбо, Хе-пария, на сто мили от застроената „звезда“, в пустинна, значи незаселена околност: един автоматичен посланик, с който местните жители могат да разговарят на машинен език.

Макар че планетата не отговори и на това предизвестие, те изпратиха „Габриел“ на орбита в апоселений. Двустепенната ракета притежаваше микрокомпютър, който освен стандартните програми за контакт имаше и способност да ги ревизира и променя при непредвидени обстоятелства. Полассар бе оборудвал „Габриел“ с най-ефективния от малките тераджаулови двигатели, каквито имаха на борда, за да може ракетата да измине пътя от четиристотин хиляди километра до планетата за около четвърт час с максимална скорост шестстотин километра в секунда. Щеше да намали скоростта непосредствено над йоносферата. Физиците искаха да поддържат непрекъсната връзка с него чрез посредничеството на изстреляни и насочени към планетата сонди-ретранслатори, но командирът отхвърли този план. Той искаше „Габриел“ да разчита само на себе си и да предаде информация едва след мекото кацане — с вълнов сноп, който атмосферата на луната щеше да концентрира върху „Хермес“. Смяташе, че по-ранното разполагане на препредаватели между естествения спътник, зад който се укриваше „Хермес“, и планетата може да бъде забелязано и да увеличи подозренията на параноичната цивилизация. Самотният полет на „Габриел“ трябваше да подчертае мирния характер на неговата мисия. Поради ретранслационното разстояние „Хермес“ наблюдаваше полета му, отразяван в разперените огледала на „Амбасадор“, с петминутно закъснение. Охлаждан идеално, огледалният рефлектор на „Амбасадор“ даваше чудесен образ. „Габриел“ извърши маневрите, чиято цел беше да се прикрие местонахождението на кораба-майка, и веднага се появи като черна игличка над облачнобелия фон на планетния диск. Осем минути по-късно хората пред мониторите се втрещиха. Вместо да продължи полета си към мястото за приземяване на Хепария, „Габриел“ се понесе на юг по крива с нарастващ радиус и преждевременно намали скоростта. Веднага се разбра каква е причината за този завой. От екваториалния пояс към „Габриел“ пълзяха четири черни точки, по математически идеални преследвачески траектории — две от изток и две от запад. Източните преследвачи бързо намаляваха разделящото ги от „Габриел“ разстояние. Преследваният промени формата си. От игличка се превърна в ослепително бляскава точка. Като намали скоростта с четиристотинкратно натоварване, вместо да заслиза към планетата, той се стрелна, като пламък на свещ нагоре. Четирите преследващи го точки също промениха курса си, приближаваха се една към друга. „Габриел“ стоеше привидно неподвижно в центъра на трапеца, в чиито върхове бяха преследвачите. Намаляването на трапеца подсказваше, че и те са сменили орбиталното движение с хиперболично и се приближават с увеличена тяга, бълваща жарава.