Станислав Лем - Фиаско

В продължение на три седмици посланието промени по всевъзможен начин съдържанието си. Никаква реакция. Увеличиха предавателната мощност, лазерната игла се движеше по цялата планета: в инфрачервената, в ултравиолетовата област, моделирана и тъй, и иначе. Планетата не отговаряше.

Междувременно „Амбасадор“ предаде на „Хермес“ подробни данни за изгледа на Квинта. На континентите се намираха агломерации с размерите на големи земни метрополии. Нощем обаче не ги осветяваше нищо. Имаха форма на сплескани звезди с букетоподобни разклонения и даваха полуметално отражение. От разклоненията излизаха прави линии, подобни на комуникационни артерии, но по тях не се движеше нищо. Колкото по-контрастни картини получаваха от „Амбасадор“ (който постепенно се превръщаше в шпионин), толкова по-ясно ставаше, че донесените от Земята представи са погрешни. Линиите не бяха нито пътища, нито тръбопроводи, а териториите между тях само имаха вид на гори. Привидното залесяване образуваше множество блокове с правилна форма и щръкнали огради. Албедото им бе почти нула: те поглъщаха 99 процента от слънчевата светлина. Приличаха на фоторецептори.

Значи Квинта може би поглъщаше и „акредитивните писма“, третирайки ги чрез своите приемници не като информация, а като енергетична храна. Невидимият досега на фона на слънчевия диск „Амбасадор“ даде всичко от себе си. В инфрачервената област изпращаше „писма“, които надвишаваха стократно излъчването на Дзета в този диапазон. Здравият разум подсказваше, че кохерентната им светлина ще повреди поглъщателите, някакви технически екипи ще се запознаят с авариите и причините за тях и рано или късно по-висшестоящите специалисти биха разпознали сигнализационната същност на лъчите. Обаче отново минаваха дни и нищо не се променяше. Зафиксираните на снимките дневно и нощно полукълбо изглеждаха още по-загадъчни. След залез-слънце нищо не осветяваше тъмнините — издигащите се от океана два големи континента със стръмни, заснежени по върховете планински вериги, нощем светеха само с призрачното зарево на северните сияния, ала и тези сияния, претопяващи безоблачните полярни ледове в призрачно зеленикаво злато, не блуждаеха безразборно, а сякаш завъртани от невидима гигантска ръка, се движеха в посока, обратна на околоосното въртене на Квинта. Нито по вътрешните морета на двата просторни континента, нито по океана бяха открити кораби, а понеже и по правите линии, които разсипаха гористите равнини и струпванията на скални хребети, нямаше никакво движение, те не можеха да служат за комуникационни цели. От океана на южното полукълбо стърчеха като безброй мъниста, разсипани в крайбрежните води, изгасналите вулкани на привидно ненаселени архипелази. Единствената суша на това полукълбо, до самия полюс, бе скрита под огромен ледник. От помътнялото сребро на вечните му ледове стърчаха самотни скални игли — върхове-осемхилядници, похлупени с леден капак. В тропическия пояс, под обръча на замръзналия пръстен, денем и нощем вилнееха тропически бури, а дискът от надатмосферни ледове, все едно шеметно носещо се огледало, засилваше блясъка на светкавиците с виолетовите фонтани на отраженията. Липсата на следи от цивилизационна суетня, на пристанищни градове в устията на големите реки, изпъкналите метални дискове, които запушваха дъната на планинските котловини с бронирана тапа, различавана от естествените скали само по спектрохимичен път, отсъствието на космически транспортни средства по плоските, покрити с бетон, стотина на брой космодруми, заобиколени от ниски постройки — всичко това налагаше неоспоримия извод, че продължилите столетия трудности са натикали квинтяните в подземията, където живеят и сега, разчитайки на металния взор на радиоелектрониката за наблюдение на небесните простори и Космоса. Измерването на топлинните разлики откри под повърхността на Норстралия и Хепария термични петна — свързани помежду си и зарити дълбоко в земята, сякаш пещерни градове. Прецизният анализ на лъчението им обаче отхвърляше това предположение. Всяко от големите петна с диаметър четиридесет мили се характеризираше със странен градиент на издишваната топлина: най-горещ беше центърът, а източникът се намираше под литосферата на границата с мантията. Да не би пък квинтяните да черпят енергия от течното ядро на своята планета? Огромните площи с правилна геометрична форма, взети първоначално за обработваеми селскостопански терени, всъщност, представляваха струпвания на милиони по-заострени куполи — досущ керамични гъби, насадени на десетки километри. Предавателно-приемателни антени — решиха накрая физиците. Обвитата в облаци, бури, циклони планета, сякаш умишлено се правеше на мъртва, притаила се под непрестанния зов на сигналите, молещи за какъвто и да е отговор.