Станислав Лем - Фиаско

Дъждът валеше, облаците надвисваха все по-ниско, като покриваха връхчето на разрушения „Хермес“. Пилотът извади от касетата в контейнера биосензора, един толкова чувствителен уред, че от разстояние петстотин метра реагираше на клетъчната обмяна на нощна пеперуда. Стрелката трептеше неизменно на нулата в знак, че както на Земята, и тук животът е навсякъде, ала прашецът на растенията или бактериите не можеха да бъдат неговата „нишка на Ариадна“. Той стигна до ракетата, изкачи се по трапа, настрои уреда на максимален обсег и го насочи към пушеците на юг, към закриваната от тях широкораменна метрополия. Стрелката все така потрепваше на нулата. Мъртъв железен град? Видя му се толкова невероятно, че той инстинктивно разтърси апарата — също като спрял часовник. Но после, когато се обръщаше, насочи индикатора към провиждащата се през дъжда поднебесна паяжина и тогава стрелката подскочи, премествайки се в широки граници в двете посоки.

Пилотът се върна с бяг при „мотопеда“ си, постави контейнера зад седалката, пъхна биосензора в скобата при кормилото и потегли към разпънатата по мачтите мрежа.

Валеше като из ведро. Под колелата локвите се разпръскваха, дъждът мокреше стъклото на шлема му, заслепяваше го, а трябваше и непрекъснато да наблюдава показанията на биосензора, чиято стрелка подскачаше бързо. Според брояча бе изминал четири мили и наближаваше граничната зона на разузнаването. Въпреки това увеличи скоростта. Ако не бяха червените предупредителни примигвания на арматурното табло, щеше да се строполи заедно с транспортното си средство в дълбокия ров, който отдалече взе за черна ивица по стартовите писти. „Мотопедът“ спря остро, подхлъзна се на блокираните колела встрани и спря досами ръба на натрошените плочи. Пилотът слезе, за да огледа препятствието. Мъглата пречеше да прецени вярно разстоянието до другия му край и създаваше измамно впечатление за дълбочина, над която тук-там над глинестия бряг стърчаха бетонни парчета. Ровът беше неравномерно широк, на невъзможен за преминаване по дуралуминиевата стълба; навярно беше изкопан с експлозивни, материали неотдавна и припряно, за което свидетелствуваше глината, на места така нахвърляна и надвиснала, че можеше да се свлече във всеки миг надолу.

Взривът беше забил парчета бетон в отсрещния бряг. Той се издигаше като не много стръмен, широк скат, над който през мъглата се провиждаха дупките на внушителната мрежа. На доста голямо разстояние едно от друго, по протежение на рова от онази страна, се виждаха стоманени въжета в анкерно закрепване, типично при вертикалното закрепване на антенните мачти без подпори, само върху сачмени лагери. На двете най-близки мачти експлозията беше изтръгнала котвите заедно с противотежестите. Местейки поглед по техните безразборно провиснали въжета, той забеляза на няколко десетки метра по-нагоре корпуса на мачта с телескопично издадени, все по-тънки сегменти, в горната част огънати като силно извита от тежестта въдица, поради което недоопънатата мрежа се бе изхлузила и долните й части почти докосваха почвата. Докъдето ти поглед стига, склонът бе покрит с по-светли от глината издатини, не — куполи на закопани резервоари с течност или газ, а по-скоро неравномерно издути къртичини или до половина заровени черупки на огромни костенурки. Шапки на гигантски гъби? Скривалища-землянки?

Над него разхлабената мрежа се вееше от пороя и вятъра. Пилотът извади биосензора и го насочи към склона. Стрелката подскачаше в червения сектор на скалата, връщаше се и пак удряше в максимума, възбуждана от метаболизма не на микроорганизми или мравки, а на китове или слонове, приседнали на стада по мокрия склон. До стоте минути оставаха четиридесет и седем. Да се върне в ракетата и да чака? Жалко би било за загубеното време, пък и което бе още по-лошо, щеше да загуби преимуществото на изненадата. В главата му вече неясно се очертаваха правилата на играта: не го нападаха, но поставяха препятствия, за да си строши главата, ако много държи. Нямаше какво повече да му мисли. С непрецизирано усещане за реалност, по-нереална и от сън, той заизважда от контейнера необходимите инструменти за скок на другия бряг. Прикрепи реактивните кобури с колани, минаващи през раменете му, пъхна в джоба на скафандъра сапьорска лопатка, взе на гръб раницата с биосензора и понеже нищо не му струваше да опита, реши да използува най-напред ракетницата за изстрелване на тергалово въже. Той подпря ракетницата на левия си лакът, прицели се ниско, в отсрещния склон и стреля. Въжето се разви със свистене, улучи ската, куките се закрепиха, но когато дръпна, подгизналата почва поддаде.