Станислав Лем: Фиаско

Те знаеха, че той ще изследва поразения кораб, но не знаеха с какви методи ще го направи. Спря до кърмата, чиито смачкани дюзи се бяха забили в напукалата се радиално настилка, и се огледа. През шлема дочуваше поривите на вятъра, въпреки че почти не го усещаше през скафандъра. Писукането на хронометъра го върна към действителността. Нямаше нужда от сгъваемата дуралуминиева стълбичка. Непосредствено над втулките на дюзите, които се бяха нагънали като хармоники, в кърмата зееше обгорен, прострелен отвор със стърчащи навън езици от бронираната обшивка и огънат от взрива корпусен шпангоут. Би могъл да пропълзи вътре през този отвор, като само внимава да не закачи скафандъра на някоя от стоманените трески. Темпе се покатери нагоре по стъпалото на подпората, която не беше успяла да се разгъне докрай — квинтяните толкова много бяха бързали да открият огън; основателно впрочем, защото корабът е най-безпомощен в мига, в който угасява главната тяга и прехвърля цялата си маса върху изхвърляните подпори. Той придърпа до себе си контейнера и вирна глава, най-високо, колкото можа, за да огледа в какво състояние е корпусът. Входните люкове на носа, които бяха заварени на глухо, не се виждаха отдолу, но той виждаше ясно вратите на товарителниците — учуди се, че те са затворени и непокътнати. Странно нещо! След като бяха унищожили машинното отделение с един едрокалибрен изстрел и поразеният кораб беше полегнал настрана, те бяха нахлули вътре през радиоактивния отвор с диаметър един метър, вместо да укрепят ракетата и да влязат през централните товарителници. Възможно ли е след стогодишна война да нямат сапьори със съответното оборудване и стабилно военно инженерство? Продължавайки да се изумява от порядките в местната армия, Темпе, вече във вътрешността на кораба, насочи дозиметъра на контейнера към мрака наоколо. При удара реакторът за еднократна употреба се беше стопил — точно така, както бяха предвидили проектантите, и беше изтекъл през хитроумно приготвените дънни клапи дълбоко под напуканите плочи на космодрума, образувайки неголямо радиоактивно петно. Като си мислеше колко добре са обмислили нещата Поласеар и Накамура, той освети наоколо с джобното си фенерче. Заобикаляше го мрачна тишина. От машинното отделение не бяха останали дори развалини. Конструкцията бе така изчислена, че да носи двата тона на празния макет, но да се разхвърчи на парчета при най-слабото подухване. Стрелката на гайгеровия брояч подскочи по скалата и го увери, че за един час няма да получи повече от сто рентгена. Той извади от контейнера две плоски метални касетки и изсипа съдържанието им. Подът се покри със синтиви — синтетични насекоми с микросензори. Клекна сред тях — сякаш за да почете паметта на разрушения кораб — и включи активиращата система в дъното на по-голямата касета. Разсипаният по нагънатата ламарина мравуняк, оживя. С бързи, хаотични движения на телчетата-крачка, досущ като истински бръмбарчета, които се мъчат да се обърнат, когато са се оказали по гръб, те се разбягаха във всички посоки. Темпе изчака търпеливо й последните да го напуснат. Когато само няколко, явно дефектни, продължаваха да Се въртят до коленете му, пилотът стана и излезе на дневна светлина, като влачеше подире си почти празния контейнер. В средата на пътя извади от него масивен пръстен, разгъна статива му, насочи го към кърмата и се върна на „Земя“.

От кацането бяха изминали 59 минути. През следващите тридесет минути той направи снимки на околността, преди всичко на простиращата се на възбог мрежа — с различни филтри и обективи, — след което се изкачи по трапа и влезе в ракетата. Мониторът във възтъмната кабина вече светеше. Синтивите докладваха в инфрачервената област чрез препредавателя, разположен по средата на разстоянието между „Земя“ и „Хермес“. Заедно с компютъра и програмата му те образуваха един твърде специфичен електронен микроскоп — разделен на подсистеми в пространството. Неговите десет хиляди бръмбарчета тършуваха из всички кътчета на разрушения кораб, изследваха Сажди, смет, прах, стърготини и капки разтопени метали, за да открият дали там няма нещо, което не е присъствувало в кораба преди това. Електронните им зурлички се характеризираха с „ордофилия“ — стремеж към молекулярен порядък, присъщ на всички живи и мъртви микроорганизми. Прекалено глупави, за да поставят сами диагноза, синтивите бяха само обективи на микроскопа — анализатор в ракетата, а той очертаваше вече първите кристални мозайки на находките и правеше изводи. Технобиотичните умения на местните инженери действително заслужаваха висока оценка. В невинните боклуци бръмбарчетата идентифицираха вируси с бавно действие. Всеки от милионите вируси се криеше зад микроскопична маска от мръсотия. Компютърът още не беше определил колко дълго трае латентното им състояние. Те представляваха зародиши, заспали в молекулните си пеленки, които щяха да се събудят след седмици или месеци. Пилотът направи от това откритие следния важен извод: той трябваше да напусне планетата жив, за да пренесе заразата на кораба, на истинския „Хермес“. Този извод беше безупречен от гледна точка на логиката и му развързваше ръцете за по-смели постъпки, щом гибелта нямаше да достигне „Хермес“, ако той остане тук. Тук обаче го обхвана съмнение. Вирусите можеха да бъдат едновременно и автентични, и коварни. Лесно е да се предположи, че след като ги открие, той ще пожелае — както преди малко — да направи нещо дръзко. А колко лесно един лекомислен, склонен към риск човек може да предизвика злополука с фатални последици. Беше попаднал в положение, типично за алгебрата на структурите на конфликта: играчът си създава модел на противника, включващ неговия модел на ситуацията, и му отговаря, създавайки модел на модела, и тъй нататък до безкрайност. В такава игра повече няма място за факти с дефинитивна достоверност. Ама че дяволски номера, помисли си Темпе. Добра работа би свършило нещо по-внушително от техническите устройства — например заклинания за прогонване на злите духове. Хронометърът изписука в ухото му: стоте минути изминаваха. Той притисна двете си длани към съответните плочки и почувствува лекото гъделичкане на тока, с който се зареждаше компютърът, за да изпрати на „Хермес“ еднобитов сигнал, че неговият разузнавач е жив.