Станислав Лем - Фиаско

— Може да бъде клопка… — повтори той като закъсняло ехо. — Разбира се, че може…

— И въпреки това би полетял?

— Ако Стеергард ми даде този шанс. За това още не е ставало дума. Ако изобщо получим отговор, първи ще кацнат автоматите: съгласно програмата.

— Съгласно нашата програма — съгласи се Герберт. — Но те ще имат своя. Как смяташ?

— Ясно. Ще приготвят червен килим и дечица с цветя за първия човек. Няма и да пипнат автоматите. Би било глупаво — от тяхна гледна точка. Целта им ще е да хванат нас, и то в сакче…

— Мислиш така и си готов да полетиш? Устните на пилота потрепнаха. Той се усмихна.

— Докторе, не съм любител на мъченичеството, но ти смесваш две неща: моите мисли с това кой и защо ни е изпратил тук. Когато командирът те мъмри, не бива да му се противоречи. Как смяташ, докторе — че ако не се върна, той ще поиска от свещеника да се помоли за душата ми? Не, залагам си главата: той ще направи онова, което аз формулирах така глупашки.

Герберт гледаше объркано светналото му лице:

— Би било отмъщение — не само ужасно, но и безсмислено. Дори да атакува. Стеергард няма да те възкреси. А ние не сме изпратени тук, за да унищожим чуждата цивилизация. Противоречиш си.

Усмивката изчезна от лицето на Темпе.

— Аз съм страхливец, щом не се осмелих да ти призная, че не вярвам в успешния контакт. Но не чак такъв, че да изкръшкам от поставената ми задача. Стеергард има свое виждане и няма да се откаже от него.

— Ти самият смяташ задачата за неизпълнима.

— Само при предпоставките за търсене на разбирателство, а не за война. Те отказаха контакта — по своему. Чрез атака. Неведнъж. Такъв настоятелен отказ също може да се изтълкува като изразяване на воля. Ако Хадес бе погълнал „Евридика“, Стеергард едва ли щеше да го направи на парчета. С Квинта нещата стоят другояче. Ние чукаме на вратата им, защото Земята искаше това. Ако не отговорят, ще изкъртим тази врата. Може би зад нея няма да намерим нищо, съответствуващо на земните ни очаквания. Аз се боя именно от това, докторе. Но ще изкъртим вратата, щом такава е волята на Земята. Ти казваш, че би било ужасно и безсмислено? Прав си. Беше ни възложена задача. Сега тя ни изглежда неизпълнима. Ала ако хората от пещерната епоха са правели само онова, което изглеждало възможно, и досега да си седим в пещерите.

— Значи все пак имаш някаква надежда?

— Не знам. Знам само, че ако се наложи, ще мина и без надежда.

Той млъкна, замисли се и се сконфузи.

— Измъкна от мен неща, каквито обикновено не се говорят, докторе… Впрочем аз изтърсих съвсем неуместно онова Nemo me impune lacessit пред командира и той с основание ме смъмри. Има задължения, които се изпълняват, но с тях никой не се хвали, щото съвсем не са за хвалба. Какво ти каза ГОД за мен? Депресия? Клаустрофобия? Ананкастичен синдром?

— Не. Тези термини са вече остарели. Знаеш ли какво е синдром на Хискс?

— Дочух нещо на „Евридика“. Танатофилия? Не, беше по-друго — нещо като самоунищожително отчаяние, нали?

— Горе-долу. Сложно е за обяснение.

— Обяви ли ме за неспособен да…?

— ГОД не освобождава никого от длъжност. Сигурно знаеш това. Би могъл да те дисквалифицира с диагнозата си, но нищо повече. Решението се взема от командира и от мен, ако някой от нас двамата заболее психически, другите от екипажа поемат командуването. Засега не може да се говори за психози. Не ми харесва само дето така напираш да кацнеш на планетата…

Пилотът откачи колана, бавно се издигна и се хвана за лесковите клони, противопоставяйки се на изкуствения зефир.

— Докторе… ти и ГОД грешите.

Въздушният поток го тласна толкова силно, че целият храст се огъна. За да не го изтръгне с корените. Темпе пусна клоните и извика, докато летеше към вратата:

— На „Евридика“ Лаугер ми каза, че ще видя квинтяните. И затова полетях…

Корабът трепна. Темпе разбра светкавично; че нещо става: стената на оранжерията тръгна рязко към него. Той се извъртя във въздуха като падаща котка, за да амортизира удара, смъкна се по стената до почвата, опря здраво краката си и със сгънати колене определи тягата. Не беше голяма. Но нещо се беше случило. Коридорът беше пуст, сирените мълчаха, само гласът на ГОД се носеше отвсякъде.

— Всички по местата си. Квинта отговори. Всички по местата си. Квинта отговори…

Без да чака Герберт, пилотът скочи в най-близкия асансьор. Тътреше се цели векове, отминаваните палуби една след друга хвърляха светлина, подът противодействуваше все по-силно. При ускоряването в „Хермес“ вече бе надхвърлено земното притегляне, но едва ли с повече от половин единица. В горната зала за управление, потънали в дълбоките гравитационни фотьойли с вдигнати облегалки за главите, седяха Харрах, Ротмонт, Накамура и Полассар, а Стеергард се беше опрял стабилно на масата на главния монитор и гледаше като всички пробягващите по цялата му ширина зелени фрази: