Станислав Лем - Фиаско

Програмиран като всеки компютър така, че в него да не се породи и намек за индивидуалност, в ролята си на постоянен наблюдател ГОД е никой и в него няма нищо по-човешко, отколкото в термометъра, но измерването на телесната температура не буди такъв вътрешен протест, какъвто предизвиква измерването на психическото състояние. Нищо друго не ни е тъй съкровено и нищо друго не укриваме така старателно от околните, както най-интимните преживявания на вътрешното ни „аз“, а тук, представете си, излиза, че една по-мъртва от египетските мумии апаратура може да прозре всички негови трепети и вълнения. За неспециалистите това е нещо като четене на мисли. И дума не може да става за телепатия — просто машината познава всеки поверен на грижите й човек по-добре от самия него плюс двадесетина психолози. Въз основа на направените преди старта изследвания тя създава система от параметри, симулираща психическата норма на всеки член на екипажа, и оперира с нея като с измерителен еталон. На кораба компютърът е вездесъщ благодарение на сензорите на терминалите си и като че ли научава най-много за подопечните си, докато те спят — от дихателния ритъм, движенията на очните ябълки и дори от химичния състав на потта, защото всеки човек се поти по неповторим начин, а и най-доброто гонче отстъпва на олфактометъра 56 56 Олфакюметърьт с уред за измерване чувствителността на обонянието. Б. пр. му. Кучето обаче има само обоняние, то няма диагностична подготовка. По нея компютрите бият лекарите, както и всички шахматисти, но те се използуват като помощници, а не като доктори по медицина, понеже хората имат по-голямо доверие в хората, не в автоматите. С една дума — Герберт говореше спокойно, разтривайки между пръстите си едно откъснато от леската листче, ГОД беше придружавал дискретно пилота при „излетите“ му и ги беше оценил като проява на преумора.

— Каква преумора пък сега? — дръпна се Темпе.

— ГОД нарича така окончателното съмнение в целесъобразността на нашия сизифов труд.

— Че нямаме шансове за контакт…?

— Като психиатър ГОД не се интересува от шансовете за контакт, а само от значението, което ние им придаваме. Според него ти самият вече не вярваш нито в ефективността на твоята концепция, оная с приказката, нито в смисъла на разбирателството с Квинта — дори да се стигне до него. Какво ще кажеш?

Пилотът имаше обезсилващото чувство, че пропада някъде.

— Той чува ли ни?

— Разбира се. Е, хайде, не се притеснявай. И без това не чуваш нищо ново. Не — чакай, не казвай още нищо. Ти знаеше и същевременно не знаеше, защото не си искал да знаеш. Типична реакция на самозащита. Не си изключение, драги. Веднъж, още докато бяхме на „Евридика“, ти ме попита защо е нужно това и не може ли да се премахне. Помниш ли?

— Да.

— Виждаш ли? Тогава ти обясних, че според статистиките онези експедиции, в които има постоянен психически контрол, имат по-голям шанс за успех. Дори ти показах статистиките. Аргументът е необорим и затова ти си направил единственото — както впрочем правят всички, — предпочел си да забравиш. А как стои въпросът с диагнозата? Съвпада ли?

— Съвпада — потвърди пилотът. Стисна с две ръце колана на гърдите си. Лесковият храст шушнеше над тях в лекия полъх. Изкуствен.

— Не знам как го е направил, но ми е все едно. Да, истина е. Нямам представа откога ми се върти в главата… Аз… не съм свикнал да обличам мислите си в думи. За мен думите са… някак си… прекалено бавни… А трябва да се ориентирам бързо… сигурно е стар навик… отпреди „Евридика“… Но щом трябва… Ето — удряме стена с главите си. Дори да я пробием — какво от това? За какво бихме могли да говорим с тях? Какво ще имат да ни казват те? Да, сега вече съм твърдо убеден, че този трик с приказката ми хрумна като изклинчване. За да се отсрочи… Не от надежда. По-скоро бягство от действителността… За да се придвижим напред, стоейки на едно място…

Той млъкна и напразно потърси липсващите му думи. Леската се полюшваше. Понечи пак да каже нещо, но се отказа.

— А ако те се съгласят на планетата да кацне един разузнавач, ще полетиш ли? — попита след продължително мълчание лекарят.

— Естествено! — изплъзна се от устата на Темпе и едва след това той добави учудено: — Че как иначе? Нали затова сме тук…

— Може да се окаже клопка… — каза Герберт съвсем тихо, сякаш не искаше вездесъщият ГОД да чуе тази забележка.

Така поне си помисли пилотът, но веднага се упрекна за глупостта и светкавично я оцени като проява на собствената си анормалност, щом беше приписал на ГОД зло или ако не зло, то враждебност. Като че ли против тях бяха не само квинтяните, но и собственият им компютър.