Станислав Лем - Фиаско

Един прочут физик, присъствувал на дискусията, отбелязал, че онова нещо, което може и мисли като човек, знае за механизма на собственото си мислене точно толкова, колкото и човекът: нищо. Дали за да ги уязви, дали за да подслади горчивия хап, той казал на разочарованите триумфатори, че подобни проблеми учените от неговата област са имали преди един век; — когато решили да притиснат материята до стената така, че да я накарат да си признае каква е по природа — от вълни или от частици. За съжаление, материята се оказала перфидна, просто позорно перфидна, и замазала отговора на експеримента с пояснението, че тя е и такава, и инаква, а при кръстосания огън на следващите опити ги шашардисала окончателно, тъй като колкото повече научавали за нея, толкова по-малко съвпадало то не само със здравия разум, но и с логиката. Накрая били принудени да приемат нейните показания: понякога частиците са вълни, вълните — частици, идеалният вакуум съвсем не е вакуум, защото е изпълнен с виртуални частици, които се правят, че ги няма, енергията може да бъде отрицателна и по този начин да бъде по-малко енергия от нищото, а в интервала на неопределеност на Хайзенберг мезоните вършат мошеничества, нарушавайки свещените закони на поведението, но така бързо, че никой да не ги залови на местопрестъплението. Работата е там, успокоявал ги онзи физик, лауреат на Нобелова награда, че светът отказва да даде „окончателен отговор“ на въпросите за неговата „окончателна същност“. Макар че вече да оперираш с гравитацията е все едно да размахваш пръчка, никой — както и преди — не знае „каква е същността“ на гравитацията. Затова не е странно, че машината се държи така, сякаш има съзнание, но за да се разбере дали то е същото като у човека, той би трябвало да се преобрази в тази машина. Необходимо е в науката да се проявява сдържаност: има въпроси, които не бива да се поставят — нито на себе си, нито на света, а този, който ги поставя, е като оня, дето се сърди на огледалото, че повтаря всички негови движения, пък отказва да му обясни каква е волевата причина за тези движения. И все пак използуваме твърде успешно огледалата, квантовата механика, сидерологията и компютрите.

Темпе често посещаваше Герберт, за да си поговорят на подобни теми: отношението на хората към ГОД. Но този път при лекаря го водеше много по-лична болежка, въпреки че не беше склонен към изповеди дори пред човека, който му беше върнал живота (а може би именно затова?), сякаш смяташе, че му дължи прекалено много. Откакто научи от Лаугер на „Евридика“ тайната на двамата лекари с ненапускащото ги чувство за вина, той, общо взето, си държеше пред Герберт езика зад зъбите, контролираше се да не каже нещо излишно. Към сегашното посещение го тласкаше не отчаянието, а фактът, че то беше дошло незнайно откъде, внезапно, като болест, и пилотът бе загубил увереността си, че ще може да изпълнява по-нататък възлаганите му задачи. Нямаше право да укрива това. Едва когато отвори вратата и изпита облекчение, виждайки празната каюта, разбра колко много му е струвало това решение. Корабът беше без тяга и имаше безтегловност, но командирът ги беше предупредил да са готови във всеки момент за гравитационен скок, като прикрепят подвижните предмети и приберат личните вещи в стенните шкафчета. В каютата на Герберт, който обичаше реда до педантизъм, цареше безпорядък — безразборно разхвърляни книги, документи и фотографии.

През големия прозорец Темпе видя Герберт. Лекарят беше клекнал в градината си и поставяше пластмасови похлупаци на кактусите. Значи от тях беше започнал подготовката за очаквания скок. Пилотът мина по коридора, влезе в оранжерията и промърмори някакъв поздрав. Без да се обръща, Герберт откачи колана, който придържаше коленете му към земята — истинска земя! — и също като госта си се издигна във въздуха. По наклонената мрежа отсреща пълзяха растения с дребни мъхести листенца. Темпе неведнъж искаше да попита как се казва това виещо се растение, понеже нищо не разбираше от ботаника, но все забравяше. Лекарят хвърли мълчаливо лопатката, която се заби в тревната площ, а той използува получения импулс, за да дръпне пилота за ръката. Двамата полетяха към ъгъла, където сред лесковия храсталак имаше кресла като в беседка, но с колани.

Когато седнаха, Темпе се поколеба как да започне, но Герберт каза, че го е очаквал. Нищо чудно, нали „ГОД наблюдава всички“.

Пациентът не получава данните за психическото си състояние непосредствено от машината, за да се избегне синдромът на Хискс — чувството за пълна зависимост от бордовия компютър, което може да предизвика точно онова, което психиатричният надзор би трябвало да предотвратява: мания за преследване или параноични внушения. Само психониците знаят до каква степен всеки човек е „психично прозрачен“ за наблюдаващата програма, наричана „Духът на Ескулап в машината“. Нищо по-лесно от това да научиш за нея, но се оказа; че дори психониците понасят зле компютърните откровения, когато става дума за самите тях. Още по-зле влияеха те върху психиката на екипажа при далечни полети.