Станислав Лем - Фиаско

В същото време вместо удовлетворение от хрумването си Темпе изпитваше обезсилваща тревога. За да се отърси от нея, реши да се поразходи.

„Хермес“ всъщност беше безлюден исполин — жилищната му част заедно с лабораториите и залите за управление се побираше в ядрото, не по-голямо от шестетажна сграда. Освен енергетичните разпредели тели в него имаше болнични помещения, неизползувана малка заседателна зала, плувен басейн, който се пълнеше с вода само когато достатъчно голямата скорост на кораба го позволяваше, та водата да не изхвърчава във въздуха на капки с големината на балони, и овален амфитеатър, също предназначен за развлечения, в който никога не се виждаше жива душа. Удобствата, които строителите така старателно бяха подготвили за екипажа, се оказаха деветата дупка на кавала. Кому би хрумнало да гледа дори най-увлекателното холографско представление? За екипажа тази част от централната палуба сякаш не съществуваше, игнорирана може би затова, защото от няколко месеца изглеждаше като подигравка в сравнение с реалните събития. Както в помещенията за развлечение, така и в прожекционната и плувната зала не липсваха — благодарение на фантазията на архитектите — нито барове, нито павилиони като в лунапарка на малък град, което би трябвало да засилва илюзията за живот на Земята. Но Герберт твърдеше, че тук проектантите са забравили да вземат съвет от психолозите. Илюзиите просто се приемаха като измама и не в тази посока се упъти Темпе, тръгвайки на разходка.

Между обитаваната от разузнавачите част и външната броня на кораба се простираха помещения, изпълнени с работещи и неработещи агрегати. В тази част на „Хермес“ се влизаше през люкове, затваряни херметически, разположени в двата края на кораба — на кърмата откъм санитарните помещения, а на носа — откъм коридора до горната зала за управление. Достъпът до кърмовата част се охраняваше от плътно затворена и заключена врата с винаги светнали предупреждаващи надписи — там, в недостъпните за хората камери, се намираха привидно мъртвите сидерални преобразуватели, колосите, увиснали във вакуума на невидими магнитни възглавници — досущ като легендарния гроб на Мохамед. Затова пък в носовата част можеше да се влезе и зад преградата й пилотът правеше там своите излети. Пътят минаваше през залата за управление, където той завари Харрах да се занимава с нещо, което при други обстоятелства би го накарало да се засмее: дежурният Харрах бе искал да си пийне сок от консервена кутия, но я беше отворил прекалено припряно и сега гонеше, носейки се косо към тавана, жълтото кълбо от портокалов сок, леко полюшващо се като сапунен мехур — със сламка в устата, за да го настигне и изсмуче, преди то да облее лицето му. Темпе отвори вратата и застана на мястото, да не би въздушното течение да разпръсне течното кълбо на хиляди капки, изчака Харрах да завърши успешно лова и едва тогава се отблъсна умело, за да отплува в желаната посока.

При безтегловност от обичайната координираност на движенията не остава нищо, но той си беше възвърнал напълно старите умения. Не се поколеба как да разпери крака като алпинист в скален тунел, за да отвинти двете врати на кръглия люк. На негово място един по-неопитен човек би направил салто, докато се опитва да отвинти колелата, подобни на онези, които се използуват в банковите трезори. Темпе затвори бързо люка подир себе си, защото, макар че в носовата част имаше въздух, той не беше проветряван отдавна и беше просмукан с горчивите изпарения на химикалите като в химически завод. Слабо осветено, пространството пред него се стесняваше в далечината. Без да бърза, пилотът се отблъсна и се понесе напред. Постепенно привикваше с горчилката в устата и гърлото си.

Минаваше край оксидираните туловища на турбините, компресорите, термогравиторите с техните галерийки, площадки и стълбички, умело плуваше над гигантските, дебелостенни тръбопроводи, край резервоарите с вода, хелий, кислород, с широките фланци във венеца на болтовете. Кацна като мушица на един от тях. И наистина си беше мушица в утробата на стоманения кит. Тук резервоарите бяха по-високи от черковна кула. Една от лампите примигваше ритмично и в променливата светлина оксидираните издатини по резервоарите ту потъмняваха, ту изсветляваха като посипани със сребърен прах.

Темпе се ориентираше добре тук. От помещението със запасните резервоари отплува напред, там, където в светлината на собствените си лампи блестяха нуклеоспиновите агрегати, прикрепени към портални кранове, със запушени отвори, докато го лъхна остър студ и той видя заскрежените хелиоводи на криотронните системи. Беше толкова студено, че пилотът побърза да се хване за най-близката дръжка — ако неволно докоснеше тези тръби, би залепнал моментално като уловена в паяжина мушица. Нямаше какво да прави тук и точно затова се чувствуваше като на излет; донякъде си даваше сметка, че това мрачновато безлюдие на кораба, свидетелствуващо за мощта му, буди у него задоволство. В долните товарителници стояха самоходни багери, тежки и леки ракети, приспособени за кацане на чуждите планети, а по-нататък — редици зелени, бели, сини контейнери, предназначени за инструменталното отделение и ремонтните автомати. До самия нос се виждаха два гигантохода с огромни въртящи се качулки вместо главил Случайно или умишлено той попадна в силния въздушен поток, издухван през мрежите на вентилационните отвори, който го отнесе към бакбордовите шпангоути, но използува сръчно придаденото му ускорение, за да се оттласне. Като скочил от трамплин полетя с главата напред, насочвайки се със забавено движение малко встрани, към перилата на покритата с ламарина носова галерия.