Рой Лебо - Реката на смъртта

Той се сети за Розали. Тя щеше много да хареса тази долина с нейната зелена мекота и ограждащите високи върхари. „Приказно място, Франк“. Това Щеше да му каже, ако сега яздеше малката си кобила До него и сегиз-тогиз се обръщаше да му се усмихне…

Лий се изправи на седлото и заби шпори в коня.

Животното изненадващо застана на задни крака, изцвили и препусна в галоп по пътеката, като безогледно газеше и тъпчеше храстите, изпречили се пред него. Лий трябваше много да внимава да не падне, затова след половин миля зауспокоява жребеца с думи и потупвания.

Не трябваше да мисли за онова, което би могло да бъде. Не беше разумно.

Без да престава да се озърта на всички страни, той уверено водеше коня си нагоре по пътеката. Бап му бе казал, че по тези места се беше случвало да застрелят някой и друг непредпазлив самотен ездач. Пък и приятелите на Слоусън можеха да се окажат наблизо. Едва ли му бяха много благодарни, задето е пречукал главатаря им. Сигурно щяха да решат да му отмъстят.

Вече се смрачаваше, когато стигна до високите поляни. Големите борове хвърляха широки черни сенки върху пътя. От дъното на долината излетя ято птици — нагоре, към залязващото слънце.

Конят бавно и сигурно изкачваше хълма, като преминаваше в тръс на местата, където високата трева беше толкова гъста, колкото в канзаските прерии. При всяка негова стъпка рояци насекоми се вдигаха във въздуха и жужейки, изчезваха отново в плътния, зелен килим няколко ярда по-надалеч.

Земята беше много подходяща за отглеждане на коне. Не ставаше особено за бегачи — при този терен щяха да развият прекомерни мускули на краката. Но за селскостопанска работа или просто за ездитни коне това бе идеалното място.

Слънцето вече бе почти залязло зад далечните западни върхове. Лий спря и се извърна, за да погледа наоколо. Долината приличаше на огромна чаша, пълна догоре с тъмна сянка. Изведнъж слънцето се скри съвсем и здрачът го обгърна бързо като прилив в Сан Франциско.

Щеше да стигне в ранчото по тъмно.

След малко повече от час той премина, през източния връх на хълма. Там, долу, сградите на стопанството му едва се виждаха при меката светлина на звездите. Луната още не се беше показала иззад планините. Нощният вятър леко разклащаше клоните на дърветата. Лий седеше върху уморения си кон и вдъхваше свежия, омайващ мирис на заобикалящата го природа.

Дълго време стоя и гледа земите си. Неговите земи. И когато луната се показа, за да потопи в сребърна светлина ранчото, околните хълмове и долината под тях, той вече беше взел решение.

Оставаше. Щеше да рискува с Ребека Чейс.

Щеше да остане, защото Розали би го желала.

Лий се изправи на седлото, хвана здраво юздите и смушка коня надолу по пътеката към ранчото. Изведнъж замръзна, вдигна глава и се ослуша.

— Том Кук — каза той. — Излез на светло.

Известно време не се чуваше нищо, освен вятърът в клоните на дърветата. После една сянка се отдели от тъмната гора няколко ярда вляво от Лий и младият индианец тихо се показа на лунната светлина.

Той се вторачи в момчето. Сипаничавото лице с голям нос бе застинало и безизразно като камък.

— Дошъл си да постъпиш на работа при мен, така ли?

То сви рамене, но не каза нищо.

— Има ли елени по тези хълмове?

Том Кук кимна и сложи ръце зад ушите си, за да имитира рогата на елен.

Лий се наведе над седлото, за да оправи един заплетен ремък. След това извади от калъфа старата пушка на индианеца от племето на Черния крак, за момент я задържа, а после я пъхна в ръцете му. Том Кук прегърна своя спенсър, като продължаваше да зяпа Лий с безизразния поглед на блестящите си черни очи. Сетне, без да каже нищо, се обърна и изчезна в сенките на боровете.

Лий не погледна повече натам, а само докосна с шпори хълбоците на коня си и препусна надолу по пътя към ранчото.

Предната врата на къщата бе залостена с голям, ръждив катинар. Бап му беше дал ключа, но даже и с него му трябваха няколко минути, за да се справи със старата ключалка.

Той влезе и внимателно тръгна в тъмното към масата в голямата стая. Спомни си, че предния ден бе видял върху нея една газена лампа. Намери я, драсна клечка кибрит и я запали. Стаята се изпълни със златиста светлина.

Това беше неговият дом.

Лий заразглежда старите мебели, щавената кравешка кожа, просната вместо килим на пода пред каменната камина, тежките дялани дъски на тавана и по стените. Взе лампата и тръгна из другите стаи. Имаше още една спалня, почти толкова голяма, колкото и всекидневната, с двойно легло и твърд дюшек, напълнен с конски косми и покрит със стара басма, за да не се праши. Кабинетът бе обзаведен с бюро от борово дърво и стар, тапициран с кожа въртящ се стол. По дължината на цялата задна част на къщата бе разположена кухнята, оборудвана с всичко необходимо плюс мивка с водна помпа и голяма, почерняла печка, отрупана с тенджери и тигани. Масата беше толкова голяма, че покрай нея можеха да насядат десетина души.