Рой Лебо - Реката на смъртта

— Не искам неприятности, помощник-шерифе — каза Лий с най-примирения поглед, на който беше способен.

Фипс не изглеждаше съвсем убеден. Бе чул, че Слоусън пръв е посегнал към револвера си; освен това беше огледал много внимателно трупа с трите куршума в гърдите. Можеше да закрие дупките с дланта си.

Лий ужасно съжали, че Слоусън не му беше оставил време да го застреля в главата — щеше да е по-лесно да му бе пръснал мозъка и да твърди след това, че е било чиста случайност.

Но сега вече бе късно — помощник-шерифът го смяташе за опасен.

— Имам ферма за коне, мистър Фипс, не съм побойник. Добре се оправям с пистолета, ама не обичам да го използвам. Пък и в интерес на истината, онова приятелче беше мъртво пияно.

Това свърши работа. Дългокосият блюстител на реда изгледа продължително Лий, сетне кимна и си тръгна.

Лий се омете възможно най-бързо. По пътя отклони четири предложения за почерпка и избута встрани петима нахалници, които много държаха да го поздравят.

Излезе през летящите врати и вдъхна с пълни гърди прохладния нощен въздух. Навън бе тъмно, приятно и спокойно, въпреки че все още имаше каубои, които се мотаеха нагоре-надолу и подвикваха на приятелчетата си.

Лий започна да се отпуска от напрежението. Сякаш всичко, което се бе случило през последния час, бе само някакъв лош сън, кошмар, от който всеки момент щеше да се събуди.

Но не беше така. Всичко се бе случило наистина. Питайте Мики Слоусън!

Сега онази проклета съдържателка на публичен дом го държеше в ръцете си. Колко време щеше да мълчи? И пита за Розали, кучката! Когато спомена името й, той съжали, че не й бе прерязал гърлото. Единствено очите й го бяха спряли тогава — все едно да режеш главата на труп.

Лий прекоси мръсната улица към хотела на мисис Болтуит. Докато вървеше, забеляза, че няколко души го зяпат и се смушкват един друг.

Вече имаше проблеми — беше белязан. А беше само от няколко часа в този скапан град…

Мъжете от стълбището пред хотела се бяха махнали. Имаха си друга работа хората. На рецепцията нямаше никой. Лий посегна към редицата ключове и взе този от номер двеста двайсет и три. После се обърна и заизкачва стълбите. Не беше в настроение да приказва с Бап или с някой друг.

Когато стигна горе, отключи стаята си, влезе и отново заключи. Драсна клечка кибрит и запали газената лампа върху дървения шкаф до леглото. Стаята бе малка, но прясно боядисана и чиста. Спалното бельо и памучните кърпи явно бяха сменени скоро. Мисис Болтуит си знаеше работата.

Лий уморено приседна на леглото и събу ботушите си. После стана и се съблече, като подреди дрехите си на кухненския стол до леглото. Измъкна колта от кобура, изтърси трите използвани гилзи върху кревата и презареди пистолета. Провеси колана върху гърба на стола, дръпна завивките и се мушна под тях. Чаршафите бяха приятно студени.

През белите завеси на единствения прозорец се процеждаше лъч слаба светлина. Откъм задната улица долиташе приглушен шум — някакъв мъж пееше; в далечината излая куче.

Лий се помъчи да остане буден поне докато обмисли всичко, което му се бе случило, да разбере какви последствия можеше да има за него това убийство. Защо, по дяволите, тъпият ирландец не си бе гледал работата? И защо малката курва бе вдигнала такава врява?

И какво, за бога, да прави с Ребека Чейс и с нейния хубавец — убиец? Нямаше ли да е по-добре в този момент тя да беше мъртва, а Лий да бе на коня си, далече от тази проклета долина?

Заспа.

Сънува Док Холидей. Милият Док… Лежеше в тясно легло в малка стая в Денвър. Наричаха го санаториум, но „Къща за покойници“ щеше да е много по-подходящо име.

Холидей изглеждаше същият — само дето беше малко по-дребен и слаб. Но пък и той никога не е бил едър. Когато Лий влезе в стаята, той се провикна: „Дръж, копеле такова!“ И му хвърли бутилка старо уиски, която измъкна изпод чаршафите.

Говориха си два часа за неща, случили се преди много години. За Ут и братята, за хората на Клинтън в далечна Аризона. Док още съжаляваше, че не се бе бил с Джони Ринго през онзи ден в Томбстоун.

— Излез и се бий с мен, скапано копеле! — бе извикал Ринго, а Док му бе отговорил:

— Ще те направя за смях! — И щеше да излезе, ако Ърп не го бе задържал.

— Съжалявам, Франк — бе казал Док, обръщайки глава настрани, за да изкашля малко кръв в една кърпа. — Много съжалявам.

Бяха говорили за това. В съня си Лий отново седеше в същата стая, гледаше как Док съдира дробовете си от кашлица и му разправя, как е трябвало да убие ирландеца.