Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

Артем изхлипа и вдигна глава. Погледът му се срещна с моя, изглежда за първи път ме забеляза, но дори не се учуди. Неясно промърмори:

— Седми път!

— Вие наистина ли сте без аТан? — попитах неловко.

Момичето ме погледна косо през рамо. Каза рязко:

— Махай се! За какво сме ти? Ако се беше съгласил да ни помогнеш, щяхме вече да сме далеч оттук! Ти си ни абсолютно чужд, ние сме ти абсолютно чужди!

— Бих искал да ви помогна — отговорих честно аз. — Само че нали това е невъзможно?

— Така че си тръгвай! — отсече момичето. — Какво още искаш от нас?

— Ако не са те, ще е съдбата — изрече тихо момчето.

Оставих полупразната чаша на бара и излязох. Отец Виталий ме чакаше до вратата, чичо вече беше тръгнал нанякъде.

Всичко беше вярно. Те наистина ми бяха чужди, и аз им бях чужд, и цялата ни планета не означаваше нищо за тези странни деца.

Но тя не е чужда за мен.

— Да вървим, Льоша — свещеникът ме потупа по рамото. — Искаш ли цигара?

— Да, отец Виталий. А не е ли вредно преди битката?

— Тя е олекотена, бързо ще я изпушиш.

Поех сладкия дим на марихуаната. Кимнах с благодарност на свещеника. Дърпайки си по малко от цигарите, тръгнахме мълчаливо към площада.

След четирийсет минути, естествено, не се бяха събрали всички. Някои от жените искаха да изпратят децата поне до началото на джунглата. На двама старци трябваше да им се помогне — те не можеха да ходят сами. Огарин, както ми се стори, с удоволствие подписа на четирима по-яки тийнейджъри документи, потвърждаващи, че са освободени от опълчение и командировани да помагат на бежанците. Момчетата не разбраха какъв късмет са имали. Те с голямо удоволствие биха предпочели да хванат оръжие и да отидат да се бият, пред възможността да мъкнат носилки през гората. Но отец Виталий укорително кресна нещо за нравствените императиви и засрамените момчета побягнаха към болницата, за да вземат носилките.

Едва след час нестройните редици на тълпата поеха през покрайнините на селището към площадката на космодрума. Щабът не беше далеч, както и арсеналът, чието местоположение също беше държавна тайна. Вече ни чакаха — четирима войници разтоварваха от четири големи камиона сандъци с оръжие.

— Внимание! — Огарин взе микрофон и гласът му, усилен от високоговорителите на щабния купол, се разнесе надалеч из площадката. — Разделете се на четири групи! Старши на групите — Григорий Кононов, Виталий Паклин.

Трябваше да минат няколко мига, за да съобразя, че става въпрос за отец Виталий.

— Игор Цой.

Аха, бащата на Ромка също беше служил някога в имперските сили, само че съвсем за кратко. Попаднал под излъчване и за всеки случай бил уволнен.

— Павел Отвязни.

Кметът ни, който обичаше бирата повече от всичко на света и заниманията с гребло и лопата в градината, явно не очакваше да му се възложи подобна отговорност. Но Огарин не даде на никого време да се опомни.

— Определете групите си, по-бързо! Към всеки от вас ще бъде прикрепен мой боец — за координация и свръзка.

Четирима войници тръгнаха през тълпата. Навярно им бяха съобщили предварително към кого са прикрепени.

— После се наредете при камионите за получаване на амуниции. Никакви въпроси и пререкания, снаряжението ще се разпределя от квалифицирани специалисти според личните качества на опълченците.

Погледнах специалистите — четирима млади войници, застанали до камионите. Бяха пристигнали при нас неотдавна и със сигурност още не познаваха всички по лице.

— Организирайте се, бързо!

Това беше друг Денис. Съвсем друг. Не онзи, който непрекъснато ми се надсмиваше, не онзи, който обичаше докато гледа пламтящото небе вечер да разказва удивителни истории, в които се преплитат истината и фантазията.

— Ако след час някой остане без оръжие, сърдете се на себе си. Ще гоните псилонците с голи ръце!

Щом трябва, ще ги гоним.

Шегите свършиха.

Изобщо не знаех, че може да бъде такъв. И, както се оказа, много неща за него не съм знаел. И как е попаднал в армията, и къде се е родил… напълно ме устройваха забавните истории от всекидневния живот на Имперските сили, героичните сражения и авантюрите по време на отпуските.

Такъв Огарин виждах за пръв път. В това състояние той наистина можеше да убива. При това дори своите — ако не оправдаеха очакванията му.

Попаднах в групата на чичо Гриша. Общо взето ми беше все едно къде ще се озова, но той самият се постара да ме вземе. Към камиона се проточи дълга редица — войникът вадеше от единия сандък здраво омотан пакет, от другия — оръжие, връчваше ги на опълченеца, хвърляше отгоре още някаква торба — едва когато се приближих, разбрах, че е дажбата храна. И това беше всичко. Обърканите хора отстъпваха встрани, а над нас гърмеше гласът на Огарин: