Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

— Тук няма страхливци, офицер — рязко изрече Кононов.

— Вярвам ви, сержант. Чакаме ви.

Тораки се обърна и в този момент го повика Ан Ейко, която в последните минути бе стояла абсолютно тиха и незабележима.

— А ние какво да правим, офицер?

Погледът на куриера изразяваше недоумение.

— Чухте заповедта.

— Ние не сме жители на планетата. Участници сме в галактическата регата. Имаме кораби.

— Те не са въоръжени, момиче. Благодаря, но…

— Не са въоръжени, затова пък са бързи! Искаме да напуснем планетата.

Ан бързо се огледа, сякаш търсейки подкрепа сред останалите екипажи. Но изглежда й вървеше не повече, отколкото на мен.

— Култхос е родина на страхливци! — с тънко гласче извика един от подобните на деца чуждоземци. — Ние ще останем тук и ще изпълним нарежданията на императора!

Един след друг те тръгнаха към изхода, като преднамерено заобиколиха отдалеч Ан Ейко.

От коя ли планета бяха?

Състезателите с тъмните дрехи останаха по-сдържани. Те просто излязоха.

— Аз съм на десет години! — извика момичето, сякаш търсеше съчувствие. — Брат ми е на дванайсет! Вие нали не карате децата си да воюват!

Чичо винаги е обичал децата. И своите, и чуждите. Навярно той беше първият, от когото можех да очаквам да прояви съчувствие към тези думи.

— Когато си пийваше от водката, малката, ти ми обясни, че си пълноправен гражданин на Империята — убедително изрече той. — Нали така?

Ан ни гледаше. И аз знаех какво вижда в очите ни. Презрение.

— Ти със сигурност имаш аТан — каза Огарин. — От какво се страхуваш? Да не изгубиш яхтата?

— Децата нямат аТан — извика Ан.

— Понякога имат, чувал съм. Ти имаш ли аТан?

— Не!

Кой знае защо, не й повярвах. Както и вероятно никой от нашите. Всички бяха чули, че бащата на тези деца е с аТан. Всички знаеха, че яхтата струва цяло състояние.

— Не мога да ви помогна — строго изрече Огарин. — Твоята подготовка ще ни бъде необходима. Специално ще съобщя в рапорта, че всички състезателни екипажи са мобилизирани. Ако откажете да участвате в сражението, ще бъдете преследвани като дезертьори. Това е всичко. Старши сержант Кононов, вие оставате старши. Осигурете явяването на мобилизираните.

Той излезе, Тораки поклати глава и го последва.

Ан Ейко остана сама сред нас.

Не, не беше съвсем сама, в ъгъла на кръчмата стоеше брат й. Той също беше само по плувки и наметната на раменете кърпа. Много здраво момче, между другото, вероятно се е занимавало със спорт. Само че той плачеше тихо и беззвучно.

— Отвратително — каза Кононов. — Всички тук ще умрем. Щом като вашите закони ви признават за възрастни, дръжте се по съответния начин. Момчета! Няма какво повече да правим тук! Заведението е затворено до пристигането на имперските сили. Всеки, който оцелее, в неделя ще пие безплатно! А сега имате двайсет минути, за да се сбогувате със семействата си. Сбирка на площада. Който има транспортни средства — да ги кара тук, децата и старците така или иначе трябва да вървят пеша. Може да не взимате оръжия, капитанът ще намери нещо по-добро от нашите играчки. Хайде, по-живо!

— Бог да ни е на помощ — меко каза отец Виталий. — Хайде, мамка ви! По-живо!

Не знам защо, но ми се стори, че причината, поради която нашите набързо изпразниха кръчмата, бутайки се на вратата и ругаейки, не беше деловият тон на чичо или свещеническите напътствия на отец Виталий. Просто гледката наистина беше срамна — плачещо момче, дори не чак толкова малко — нали щеше да се наложи да мъкнем нашите хлапета насила в гората, всички щяха да искат да се бият заедно с бащите си, — и напълно смазано, унизено момиче, от което преди час всички просто се бяха страхували. И това ми било „дъщеря на Кали“! Не знам каква е била тази Кали, но дъщерите й умееха само да хленчат!

Единствено аз останах на бара с чашата си. Нямаше с кого да се сбогувам. Нито пък кого да евакуирам. Чичо и отец Виталий ме погледнаха, после свещеникът каза:

— Да вървим. Хайде, допивай и да вървим.

Кимнах. Те също излязоха.

И в кръчмата останахме само чуждоземните деца и аз.

Впрочем те изглежда не ме забелязваха.

— Пак! Пак! — изведнъж заговори Артем, гледайки сестра си. — Ето пак!

Момичето се обърна и отиде при него — с някаква твърда, недетска крачка. Прегърна го и го загърна с халата си. Гледката беше смешна и странна — Ан беше с една глава по-ниска от момчето, но се държеше така, сякаш му е майка.

— Не се бой, ще те отведа — гласът й се лееше като леплива течност на повърхността на морето. — Не се страхувай, ще стигнеш. Всичко ще бъде наред. Всичко ще свърши добре.