Сергей Лукяненко - Сенки от сънищата

— Вашата система отдавна е изгубила стратегическото си значение! — озъби се Тораки. Очевидно бяха говорили доста на тази тема през изминалата нощ.

— Скоро ще изгуби всякакво значение — спокойно отговори капитанът. — С ваше позволение ще съобщя на населението с какво разполагаме.

— Както желаете — Тораки отстъпи встрани.

Денис обходи с поглед кръчмата. Естествено, в нея нямаше чак толкова много от нас, по-добре би било да се донесе камера и да се направи предаване за цялото селище. Впрочем в общината винаги предпочитаха да си предават новините от уста на уста, вместо да ги гледат по телевизията.

— Граждани! Не съм при вас от много отдавна. И, честно казано, възнамерявах скоро да офейкам колкото се може по-надалеч. Явно ми е писано друго. А и се привързах към вас — той се усмихна ослепително и стана сериозен. — Нашият гарнизон, включително аз, готвачът и лекарят, е от петнайсет човека. Знаете това. Общността може да осигури около две хиляди души, годни да носят оръжие, нали? Ще можем да ги въоръжим всичките, няма проблем, старият арсенал е пълен. Имаме още и три стационарни ракетно-лазерни устройства в района на космодрума. Но не мога да ви кажа къде точно са разположени — прекалено секретно е.

В този момент мнозина не издържаха и започнаха да се усмихват, независимо от напрегнатия момент. Всички ние в детството си лазехме върху тези „секретни точки“, играехме си на война. Мнозина се вмъкваха и вътре и с възторг барабаняха по клавишите на блокираните пултове, въртяха се в креслата на артилеристите и крещяха: „Псилонци от север-североизток!“ Кой в общността не знаеше, че именно псилонците са се опитвали да превземат Нови Китеж?

Наиграхме се!

— Значи, разполагаме с тези точки — замислено произнесе Огарин. — Това означава шест човека по-малко в гарнизона. Те ще издържат две-три минути. Дано успеят да свалят нещо. Останалото, отец Виталий, е по вашата част. Божа работа, с две думи.

— Не е ли по-добре да отведем хората в гората? — попита свещеникът. — Всичките? И нека псилонците си го превземат този стар космодрум до идването на нашите сили.

— Не — отсече Огарин. — Точно това не можем да направим. Ако псилонците превземат космодрума, „Лоредан“ ще се приземи и ще разтовари стационарните си огневи точки. След три часа тук ще има пълноценна киборгизирана крепост. Искате ли да знаете какво ще стане в този случай? Половината флот ще загине при щурма. Само че щурм няма да има. Мезонна бомбардировка — и край с псилонците. А също и с нас. И с планетата.

— А ако се въоръжим и посрещнем десанта? — настоятелно продължи отец Виталий. — Имаме ли шансове да победим?

— Не — отговори Огарин все така спокойно. — Никакви. Има само надежда, че ще съумеем да забавим значително кацането на „Лоредан“ и псилонците няма да успеят да се окопаят. Тогава флотът ще унищожи нашествениците от миналото. А някои от нас ще оцелеят. Псилонците имат… имаха свой кодекс на военната чест и достойната съпротива на явно по-слаб противник може да предизвика уважение у тях. Някои могат да попаднат в плен и също да останат живи. Това май беше всичко, което бях длъжен да съобщя.

Само двайсет минути по-рано в кръчмата цареше оживление, макар и малко изкуствено и безсмислено, но все пак… необикновени гости, възможност да се повеселиш в разгара на работната седмица. Сега цареше гробна тишина.

Ние наистина бяхме мъртви в този момент. Всички или почти всички. Не можехме да се справим с четирийсет псилонци, нямахме никакви шансове. Все едно да пуснеш тълпа диваци с тояги срещу танкове.

Обаче, кой знае защо, не се страхувахме. Навярно е трудно да осъзнаеш веднага такова нещо. Че старите страхове са се съживили, че враговете от детските книжки са се върнали, че кошмарните сънища са станали реалност.

— След четирийсет минути — каза Огарин. — При щаба на гарнизона. Очакваме ви всичките.

— Не можем да ви принудим да хванете в ръце оръжията — добави Тораки. — Но нямате друг изход. Освен ако изведнъж не решите да се предадете, да напуснете селището, да се скриете в гората — той се усмихна зловещо. — В системата са в сила законите на извънредното положение. Трябва ли да обяснявам какво е наказанието за предателство към Империята? Съветвам ви да изпратите малките деца и старците колкото се може по-далеч от селището, на тях им е разрешено да не участват в сражението. Нека да тръгнат пеша — псилонците ще забележат транспортните средства. Поне децата и родителите ви имат шанс да оцелеят.